„Господине, бихте ли се отстранили, тъй като Сивина се притеснява от Вас и не иска да дойде да яде“. От думите на възрастната госпожа осъзнавам, че съм сгазил лука и съм потъпкал нейния свещен ритуал с 12-те котки. Пустата Сивина ръмжи на отсрещния дувар срещу фотоапарата и наистина не ще да се присъедини към общата трапеза.

По обяд на Хисар капия дузина котки обикалят с високо вдигнати опашки и мяукат радостно в очакване.  Когато тяхната благодетелка се появява, те заедно с нея тържествено се насочват към дискретното място за ежедневния банкет.

„Тези котки са единственото, което ме крепи. Заради тях живея. Знам, че всеки ден са гладни и, независимо дали вали сняг или дъжд, идвам да ги нахраня“, посочва госпожата, пожелала да остане неизвестна.  Вече осем години тя пристига по обяд с прясно сготвени лакомства и внимателно ги разпределя сред мъркащите лакомници.  

Някои от котките, които храни, са домашни, други са улични. Всъщност, особена разлика няма, тъй като пловдивчани слагат храна за котките си пред вратата, и всяка желаеща може да се присъедини.

Котките са истинските господари не само на Стария град, но и на целия Пловдив. Веднага започват да се държат свойски с непознатите, особено когато те държат в ръцете си кулинарен деликатес. „Навсякъде има нужда от котки, иначе ще се настанят мишките, особено в къщите на Стария град“, отбелязва белокосата дама.