Доц. д-р Христо Паунов е роден на 16 април 1973 г. Завършил средното си образование в Образцова математическа гимназия „Акад. Кирил Попов“, а висше образование със специалност „Право” в Юридическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. Вече 20 години работи в Юридическия факултет. Интересите му са основно в областта на Конституционното право. Ръководител на Магистърска програма „Публична администрация“. Координира дейността на Студентския клуб по Международно хуманитарно право към ЮФ на ПУ.

Защитил дисертационен труд в Института за държавата и правото при Българската академия на науките и има придобита научна степен „доктор по право“. Доцент по Конституционно право в Юридическия факултет на Пловдивския университет и заместник-декан на ЮФ в периода 2017 – 2019 г. От 27 години е доброволец в Българския Червен кръст, като понастоящем е член на Националния съвет на БЧК и заместник-председател на БЧК – Пловдив. Автор е на книгите „Ревизия на Конституцията на Република България“ и „Държавни символи“.

1. Обществено-политическите събития в България през последните няколко дни, както и проявата на различни форми на активност на гражданското общество насочиха за пореден път вниманието на юристи, политолози и други общественици към правната фигура на Великото Народно събрание (ВНС). Тук ще очертая някои аспекти, свързани с мястото на ВНС в съвременния български конституционен модел, като посоча позабравени или малко известни факти от конституционната ни история и практика.

В член 153 на Конституцията на Република България е предвиден двоен режим за ревизия на основния закон: Народното събрание (НС) може да изменя и допълва всички разпоредби на Конституцията (общ режим за промени в Конституцията) с изключение на тези, предоставени в правомощията на Велико Народно събрание (специален режим за промени в Конституцията).

2. При приемането на сега действащата Конституция народните представители в VII-то Велико Народно събрание са обсъждали различни идеи, концепции и становища относно режимите за изменение на основния закон. Специално създадената в VII-то ВНС Комисия за изработване проект на Конституция на България е разглеждала и множество предложения, засягащи необходимостта от ВНС и начините за сформиране на едно бъдещо ВНС. В процеса на обсъждане на тези предложения са били изказани множество и различни по своето естество становища. Тук ще бъдат обобщени само по-важните от тях (обобщенията са направени, като са използвани Стенографските дневници на VII-то Велико Народно събрание, 159-то заседание, 20 юни 1991 г.):

- Великото Народно събрание е една историческа традиция в България и е орган, закрепен още в Търновската конституция. Неговото запазване е въпрос на приемственост и историзъм в развитието на страната. ВНС е оригинална българска държавно-правна институция. Обикновеното Народно събрание, което ще прилага Конституцията, не трябва да има власт над нея. Друг орган, по-голям от Народното събрание, трябва да може да се разпорежда с текстовете на Конституцията - най-добре е това да става от ВНС, избрано по демократичен път.

- Великото Народно събрание е продължител на българската конституционна традиция. То трябва да се състои от народните представители от обикновеното Народно събрание и от допълнително избрани депутати, които ще бъдат "като законсервирани" и при нужда ще бъдат свиквани, за да вземат определени решения.

- Да се вземе принципно решение дали Великото Народно събрание да остане като конституционен орган в основния закон. Ако този орган се запази, тогава вече да се обсъжда и какви да са компетенциите на ВНС.

- Великото Народно събрание е необходимо като орган с такива компетенции, които са свързани с най-съществените промени в Конституцията. Необходим е утежнен ред за промяна в Конституцията, който символизира, а и реално отразява различието между учредителната и учредената власт. Великото Народно събрание трябва да се избира само при решаването на най-съществени проблеми: първо, когато се променят основни права на гражданите, които са записани в Конституцията; второ, когато се създават нови органи, които не са предвидени в Конституцията или се премахват органи, уредени в основния закон; трето, когато трябва да се промени територията на страната. Тези проблеми заслужават специално да се свика ВНС, с широко представителство, основано на специални избори. Въпросът за начина на формиране на ВНС е отделен въпрос.

Главният въпрос е, когато се извършват най-съществените промени, обикновеното Народно събрание да приеме законопроект, който да очертае кръга на тези промени. Този законопроект да бъде впоследствие обсъден от ВНС като конституционен орган с широко народно представителство. По този начин ВНС е в състояние да отговори на две основни изисквани на демокрацията - стабилност на Конституцията и заедно с това обмисленост на промените.

- Възможна е хипотеза, при която обикновеното Народно събрание с една квалифицирана, усложнена процедура да приема промени в Конституцията, но най-важните въпроси да се решават от Велико Народно събрание.

3. Изходното положение е, че Конституцията като основен закон трябва да има по-голяма стабилност и поради това е необходим по-утежнен ред за нейната ревизия. Идеята е намерила своя юридически израз с двойния режим за извършване на промени - изменения и допълнения в Конституцията да могат да се извършват от обикновеното Народно събрание с квалифицирано мнозинство, а Великото Народно събрание да се свиква за приемане на нова Конституция и извършване на особено важни промени в основния закон.

4. Съгласно чл. 157 от Конституцията Великото Народно събрание се състои от 400 народни представители и този значително по-многоброен от обикновеното Народно събрание състав е натоварен с отговорните правомощия, изброени в чл. 158 от основния ни закон. Чл. 157 от Конституцията определя още и че те се избират "по общия ред". При приемането на тази разпоредба в VII-то Велико Народно събрание се е обсъждал въпросът дали тези 400 депутати да са изцяло новоизбрани или ВНС да се състои от 400 народни представители, от които 240 са народните представители от действащото обикновено Народно събрание, а останалите 160 депутати да са избрани по общия ред. Конституционният законодател обаче е заел принципната позиция, че и 400-те народни представители трябва да бъдат новоизбрани и в този смисъл е било неговото решение при приемане разпоредбата на чл. 157 от Конституцията (вж. Стенографските дневници на VII-то Велико Народно събрание, 167-мо заседание, 26 юни 1991 г.). Внимателният прочит на стенографските дневници довежда и до още един извод - под "избрани по общия ред" се е имало предвид избирането на тези 400 народни представители във ВНС да става по същия ред, по който ще се избират депутатите в обикновеното Народно събрание.

5. Великото Народно събрание има специално предоставени правомощия, а те са посочени и изчерпателно изброени в пет точки в чл. 158 на Конституцията. Всички тези въпроси са с изключително голяма правна и политическа значимост и затова конституционният законодател е предвидил, че режимът за ревизия на тези специално посочени разпоредби от Конституцията, както и изключителното правомощие да се приеме изцяло нова Конституция следва да бъде допълнително усложнен с оглед на правилното им и отговорно решаване.

Изводът, който може да се направи от конституционните разпоредби, е, че промените в Конституцията, които ще се извършват от ВНС, представляват специалния режим за нейната ревизия. Конституционният орган ВНС е изключението от общото правило, залегнало в чл. 153 от основния закон. В правната доктрина се поддържа становището, че разпоредбите на чл. 156-163 от Конституцията, бидейки изключение от общото правило, следва да се тълкуват ограничително, а не разширително.
Според Конституцията ВНС може да приеме нова Конституция, а приемането на нов основен закон в държавата представлява проява в пълна степен на народния суверенитет.

Народът е носителят на учредителната власт и привеждането ѝ в действие може да стане винаги, когато суверенът пожелае да промени действащата или в случая да приеме нова Конституция. Върховенството и легитимността на новата Конституция се извеждат именно от народния суверенитет, който конституира и самата учредителна власт. Великото Народно събрание по сега действащата Конституция е орган на учредителната власт, който в дейността си се ръководи от основния закон и притежава конституционно установена компетентност. ВНС има точно определени в Конституцията права и задължения, точно определени правомощия - тоест властта му е суверенна, но в рамките на Конституцията.

Учредителната власт в случая, приемайки нова конституция, не действа "от нулата, от нищото", а започва работата си при наличие на съществуващ основен закон и я провежда в съответствие както с процедурите, предвидени за целта от действащата Конституция, така и с компетентността, която ѝ е определена от нея.

6. Интересен в теоретичен, а и в обществено-политически план е въпросът, свързан с началото и края на пълномощията на Великото Народно събрание.

Чл. 160, ал. 3 от Конституцията предвижда, че с произвеждането на изборите за Велико Народно събрание пълномощията на Народното събрание се прекратяват. Оттук може да се направи изводът, че началото на легислатурата на ВНС е датата на произвеждането на изборите за Велико Народно събрание.

Кога обаче настъпва краят на пълномощията на ВНС?

Според чл. 162, ал. 3 от Конституцията правомощията на Великото Народно събрание се прекратяват, след като то окончателно се произнесе по въпросите, за които е избрано. В този случай президентът насрочва избори по реда, определен със закон. Този пестелив текст отговаря частично на въпроса, и то само когато ВНС безпроблемно е свършило своята работа.

Въпросът може обаче да доведе до дискусии и до възникване и на други въпроси от сходен характер, например: Означава ли това, че ако не се осъществи процедурата по чл. 161 от Конституцията (три гласувания в различни дни, с мнозинство от 2/3 от всички народни представители), ВНС трябва да се саморазпусне? Би ли била допустима повторимост при гласуването - ако първият опит за постигане на мнозинство е пропаднал, допустим ли е повторен опит? Колко такива опита могат да се направят?

В теоретичен аспект може да се разгледа и хипотезата, при която ВНС действа в "неотложни случаи", съгласно чл. 162, ал. 2 от Конституцията, и изпълнява функциите и на Народно събрание. В този случай също съществува известна неяснота относно момента, в който се прекратяват пълномощията му. Разбирането на конституционния законодател (становището на Комисията за изработване проект на Конституция на България, както и изказванията на народните представители при обсъждането на тази разпоредба в VII-то Велико Народно събрание) е в смисъл, че на Народното събрание трябва да се даде възможността "в неотложни случаи" да приема и обикновени закони и това да става, докато ВНС извършва работа по основната си задача - ревизирането на конституционните текстове (вж. Стенографските дневници на VII-то Велико Народно събрание, 167-мо заседание, 26 юни 1991 г.). Основателно тогава е бил поставен и въпросът относно изясняването на това кои случаи са неотложни и кои не са, но волята на депутатите е натежала в друга насока и се е приело разбирането, че със самото си решение, че ще изпълнява функциите и на Народно събрание, ВНС ще трябва да реши кой е този "неотложен случай"(вж. Стенографските дневници на VII-то Велико Народно събрание, 170-то заседание, 28 юни 1991 г.). В така описаната хипотеза, ако ВНС извършва и обикновена законодателна дейност в "неотложни случаи" паралелно с реализирането на основната си задача по приемане на конституционни промени, би следвало да се приеме, че пълномощията му ще се прекратят ex constituere, по силата на чл. 162, ал. 3 от основния закон - след като окончателно се произнесе по въпросите, за които е избрано.

7. В публичното пространство се лансират и становища, които поддържат тезата, че Великото Народно събрание е излишно и че то трябва да бъде премахнато като орган, предвиден в Конституцията, че конституционният модел за промяна на Конституцията вече не е актуален.

Гореизложените идеи биха довели до ситуация, при която се свиква Велико Народно събрание по предвидения в Глава девета от Конституцията ред, чиято основна дейност е да ревизира така конституционните текстове, че то да престане да съществува в правния мир - т.е. Великото Народно събрание да премахне за в бъдеще себе си като конституционен орган. Тук обаче възникват много въпроси, касаещи същественото преуреждане на редица обществени правоотношения и извършването на евентуални големи промени в правомощията на други конституционни органи.

Нужен е много сериозен и задълбочен анализ, както и широко и много устойчиво политическо съгласие, за да се постави на дневен ред този въпрос. Освен това трябва да се прецени и още нещо - доколко е необходимо да се бърза с отмяната на един конституционен орган, какъвто е ВНС, преди този орган да е изчерпал същността си?

8. Великото Народно събрание безспорно представлява една сложна правна фигура, така както е очертана в Глава девета от Конституцията. Въпреки че от приемането на сега действащата Конституция досега то не е било свиквано, не трябва да се отрича неговото присъствие в съвременния български конституционен модел - то е една конституционна реалност. По-горе бяха изложени някои от въпросите, които възникват при евентуалното му "привеждане в действие". Извън контекста на темата за ревизия на Конституцията могат да възникнат и други въпроси, касаещи взаимодействието на ВНС с държавния глава и титулярите на разделените власти.

Не трябва да се забравя обаче, че ВНС е част от механизмите, които Конституцията използва, за да защитава себе си. То е едно от силните самозащитни средства на основния закон, които служат за неговото опазване.

9. Въпреки че в Конституцията липсва изричен текст, който да дава различен ранг на нейните разпоредби, именно съществуването на ВНС и точно очертаният кръг на неговите правомощия показват, че определени конституционни разпоредби стоят "над други" такива. Усложненият специален режим на промяна на определени конституционни разпоредби, които имат за предмет на регулация въпроси с особена значимост за държавата и обществото, предвиден да се извършва от ВНС, показва, че определени норми на Конституцията са снабдени с повече стабилност и устойчивост. Тоест от тази гледна точка Великото Народно събрание "задочно" изпълнява тази своя роля по създаване на стабилност и по опазване на основния закон още от създаването на сегашната Конституция и до ден днешен.