Уникален годеж по стар родопски обичай вдигнаха в Пловдивско. Радослав Иванов, който родом е от село Брестовица, отиде с цялата рода до село Тополово, за да поиска ръката на своята любима Вилдан Кърджева.

Освен върли ценители на българския фолклор, двойката цяла година работи и на първа линия в битката срещу Ковид-19 в пловдивската болница Умбал "Свети Георги", но това не им попречи да продължат напред в една от най-важните крачки в живота си. 

Автентичното събитие се състоя на 22 май, когато под звуците на каба гайда, песните на родопски певици и част от певческата група на Царацово, всички облечени с народни носии се появиха пред вратата на красивата медицинска сестра Вилдан в с.Тополово.

Без много колебания, тя отвърна с дългоочакваното ДА под звуците на "Ела се вие превива" и заедно всички, на празничното събитие, си дадоха дума, че съвсем скоро ще вдигнат тежка родопска сватба, която дълго да се помни.

Искрата между бъдещите младоженци пламва преди години в именно в Умбал "Св. Георги", където и двамата работят от дълги години. Вилдан пленява сърцето на гайдаря по професия - Радослав Иванов с чара си и с голямото си родопско сърце и добротата, с която повече от десетилетие дарява на пациентите в Първа клиника по хирургия. 

Бъдещият жених Радослав Иванов е гайдар, певец и ръководител на фолклорни състави. Той е роден в семейството на истински ценители на българския фолклор и разказва пред Trafficnews, че още от съвсем ранна възраст е бил запленен от песните на баща си Иван Иванов, който е един самобитен талант с голям репертоар от народни песни. През 1995 години е първата сценична изява на Радослав е гр. Копривщица, от където се завръща и с първият си златен медал за изпълнение на автентичен фолклор. До 2000 година, той с голям интерес слуша и запомня песните на певиците от с. Царацово, песните от своята баба, и така през 2000 година се явява за втори път на конкурс в Копривщица и този път се завръща с две награди - Златен медал и Приз за автентично изпълнение . През същата година Радослав Иванов загубва най-близкия си човек - неговата майка, но това не го спира да продължи да пее и участва в художествените състави в областта. През 2004 година се проявява и интересът му към народните инструменти. През същата година баща му подарява за Коледа мечтания инструмент – гайда, изработена от Смолянския майстор Бай Тасо (Анастас Иванов) от кв. Устово на гр. Смолян.

В началото 2005 година Радослав започва да учи гайда в гр. Стамболийски при известния гайдар Добри Добриков, а в Детския център на Стамболийски се записва на подготвителен курс по солфеж с преподавател Виктория Чорлева. През лятото на 2005 година кандидатства в НУФИ Широка Лъка със специалност гайда и за пореден път сбъдва една от мечтите на семейството си - да е част от учениците на 36 випуск на музикалното училище.

След като завършва средното си образование, Радослав Иванов е приет в АМТИИ гр. Пловдив със специалност “Народно пеене и дирижиране”.

През лятото на 2010 година записва едни от първите си песни. През годините след завършването на музикалното си образование Радослав Иванов работи с много състави от Пазарджишко. Става ръководител на певческата група, започва да подготвя млади народни певици за кандидатстване в музикалните училища. Сред толкова изпълнители и състави решава да сбъдне една от мечтите си и да създаде собствен състав за автентичен фолклор и запазване на традициите в с. Царацово.

Назад към традициите: Годеж по родопски обичай

Годежа в Родопите се нарича главеж,  годеника – згоденик или главник, а годеницата – згоденица или главница. Годежа обикновено се прави вечер и то на лични или празнични дни. Още през деня от момковата страна се изпраща „хабер”/ известие /, че вечерта ще дойдат момари. Вечерта момковите родители напълват една бъклица пълна с вино и я слагат в една шарена торба. В торбата слагат и една кърпа, в която има завързано едно огледало, малко бяла вълна, малко бяла пшеница и малка босилкова китка. Също в огледалото, което символизира чистотата и младостта на девойката се слага пръстен или златна лира, наречена алтън, която се носи от жените като украшение. Слагат се и пари. Събраното в торбичката се нарича нишан. Момъкът носи нишана през целия път. Когато момарите пристигнат в дома на момата, трябва да поздравят и след това да оставят нишана до огнището. След това започват да разговарят, но не за това, за което са дошли, а общи приказки. Постепенно отиват предпазливо към истинската причина за тяхното посещение, като в отговор на това родителите на момата отново започват да твърдят, че тяхната мома е малка, че не за женене и т.н.  Това се прави, за да се покаже, че момата  е достойна и не може така лесно да бъде дадена. Родителите на момата в крайна сметка оставят момата  сама да реши, като предварително са уговорили какво да каже. Повикват момата и я питат, дали обича момъка, т.е. съгласна ли е да се омъжи за него. Ако го обича, тя ще отговори: „ Аз го обичам, обаче каквото каже бубайко / татко /, това ще стане „. Щом  момата даде положителен отговор, че харесва момъка, то тогава  бащата я подканва и тя пристъпва, взема бъклицата и нишана, след което целува  ръка на баща си и му ги подава. После целува ръка на майка си и на всички момари подред на тяхното заставане и най-после на годеника си. След годеницата, годеникът също целува ръка на  всички, освен годеницата си. След този ритуал, бащата на момата  изважда нишана от торбата, преброява парите пред всички присъстващи, за да се види, колко гроша и какви лири има. После си ги събира в торбичката и ги връща на годеницата с изключение на бъклицата, която задържа. С голямо веселие започват да пият виното, започвайки от бащата или от най-стария, ако има такъв. Пеят се песни и след като се изпие виното, момата увива китки, като слага на всяка по една малка паричка  и ги раздава по една на всеки от присъстващите. След раздаването на китките, момата целува ръка на всички, а те я даряват с пари. Момъкът също целува ръка, но него не го даряват. След този ритуал  момарите си отиват, а бъклицата  оставят празна да пренощува в дома на момата.

На сутринта годеникът отива у годеницата си и носи със себе си две  шишета пълни с ракия и около 200 – 400 грама нахут, стафиди и захар за мезе. С ракията от едното шише ще почерпи дядо си, баба си и съседите, които дядото е повикал нарочно за това, а с ракията от другото шише и с мезето годеницата ще почерпи докъдето стигне хората, които среща в махалата, за да се разбере, че тя вече е сгодена. Шишетата остават при бъклицата  за няколко дни,  докато годеникът не си ги прибере. Когато  дойде годеника да вземе бъклицата, годеницата му целува ръка и му дава китка, съставена от разни цветя,  увита с червен конец и прикачени на нея сребърни или златни пари. Той също ѝ дава подарък в пари. След като вече всички знаят, че младите са сгодени, момчето може свободно да ходи на гости при момичето и да говори с него. До деня на сватбата момата трябва да довърши чеиза. Самата сватба се уговаря допълнително между двете семейства при посещението, което се нарича в Родопите „ притвърдък“  или потвърждение. Това посещение е отново вечер и при него родителите на момъка носят със себе си шише с ракия, от което черпят момините родители. Уговарят се за конкретна дата за сватба, след което започват големите приготовления за най- кулминационния момент – сватбата. От този момент нататък  годеникът се нарича зет, а годеницата – невяста.