Tрудно се пише за сборници. Колкото са лесни за четене, толкова е трудно и да пишеш за тях, особено когато имат в себе си произведения от 21 автора. Тогава те не са едно хомогенно цяло, а са компилация от отделни истории в различни жанрове, написани от различни творци с различен стил и т.н. Не споделяш мнение за едно произведение или автор, а за много.

"Разбойници" е точно такъв сборник. Въпреки че корицата, името и голяма част от авторите създават впечатлението за компилация от фентъзи-произведения, случаят не е точно такъв. Да, фентъзито доминира в различни форми, но тук-там се срещат и други жанрове - малко крими, малко трилър... Това, което обединява всички разкази, е именно разбойническото в героите им. В почти всеки от тях има някакви черти от характера на негодник. Едни са леки негодници, други са умерени негодници, трети страдат от ужасно тежки проявления на негодничество. Всички обаче са от онзи тип "разбойници", който публиката харесва - онези, които вършат нещо добро, но невинаги с най-добри намерения или средства. Мислете си за Хан Соло, например.

Поради големия брой автори в това 830-странично томче, няма как да обърна внимание на всички, затова ще се фокусирам върху тези, които ми харесаха най-много. Започваме така, както започва и самият сборник - с любимия ми Джо Абъркромби. В "На никого не му е лесно" той прави това, в което е най-добър - жонглира с коренно различни един от друг персонажи, прехвърляйки разказа ту от гледната точка на единия, ту на другия. Прави го по адски простичък и хитър начин - в разказа става дума за тайнствен пакет, който непрестанно сменя притежателя си в една върволица от надлъгвания, кражби, бягства и т.н. Фен съм на Абъркромби, не крия - чел съм всичко негово от "Гласът на острието" до "Полукрал", но дори тук той успя да ме изненада приятно с рекордния брой персонажи, които е пресъздал в толкова малък формат.

Продължаваме с "Какво работиш?" на Джилиан Флин. Ето нещо свежо, нямащо общо с фентъзито. Разказ, който върви на ръба на хоръра, а впоследствие добива формата най-вече на психо-трилър. А започва в една доста спокойна, лежерна обстановка. Действието се развива в днешно време, а главната героиня е шарлатанка, която обаче поема грешната работа и е на път да се сблъска с нещо, което да я накара да вярва в истинското зло. Да, децата могат да бъдат страшни. Period.

"Любопитният случай с мъртвите съпруги" на Лайза Татъл пък ни дава една детективска история, навяваща спомени за Артър Конън Дойл и неговия Шерлок, хвърлил гаргантюанската си сянка си върху всички подобни произведения. Двойка детективи трябва да се справят със случай, граничещ с паранормалното - наскоро починала млада жена отново броди в света на живите. Но зад всяка подобна мистерия си има напълно логично обяснение... нали?

Но бягането от фентъзито не спира тук. "Диаманти от текила" на Уолтър Джонсън Уилямс вкарва приятния океански полъх на кримито. Разказва за грозноват актьор, който се оказва замесен в една неприятна и кървава история по време на последния си филм. В мен дреме фен на качественото крими (наследил съм го от дядо ми и голямата му библиотека с книги от този жанр) и когато някой автор успее дори лекичко да ми напомни за онзи с голямото "Ч", веднага печели симпатии.

В "Как Маркизът си върна любимото сако" отиваме отново на вълна фентъзи, а Нийл Геймън ни разказва за хитрец, който е изградил целия си живот около прекрасното си, мултифункционално сако. Докато един ден, разбира се, не го губи, което го принуждава да се впусне в едно шантаво приключение, за да си го върне. Геймън е легендарен в моите среди на комикс-нърдщина. През първите няколко страници не разбирах защо толкова го хвалят, но постепенно ми се изясни и това симпатично приключение ме накара да поставя Геймън в списъка с автори, до чиито творби трябва да се докосна.

Не бях много наясно и с хвалбите за Патрик Ротфус, но "Дървото на мълнията" ми даде малък пример какво ги е породило. По принцип не харесвам разкази/романи с по-млади главни герои, но това е едно интересно изключение. Действието в разказа се развива само за ден, но в него се случват толкова неща, че сякаш е част от наистина голяма история. И по-важното: Ротфус също влезе в "Списъка" и ще бъде удостоен с вниманието ми някой ден.

Последен, но не и по-важност, е третият автор, който си "заплюх" след прочитането на "Разбойници" и на когото вече дори отметнах една книга. Става дума за Скот Линч и стиймпънк чудесията "Една година и един ден в Терадан". Луд на шаренко се радва, да, но тук шаренкото е толкова, че за малко да ми се завие свят. Група от крадци е натоварена от магьосник с почти невъзможна задача - да открадне улица. Да, знам - как, по дяволите, се краде улица? И те това се питат. Тук отново имах своите съмнения в началото на разказа - наистина ми призля от шарения, но мъжки преглътнах и продължих нататък. Струваше си, тъй като това се оказа един от най-готините и свежи разкази в сборника, без да се налага да "посивява".

Някой ще попита какво е това за Джордж "Lazyass" Мартин в заглавието. Well, името на Мартин е гаранция за търговски успех в днешно време, след като "Game of Thrones" продължава да е може би най-популярния сериал в света. Мартин е подбрал разказите за "Разбойници" и трябва да призная, че се е справил отлично с това. Повече от слабо обаче се е представил при написването на последния разказ. Точно така - авторът, чието име стои на корицата, за да продаде повече бройки, лично за мен е сътворил най-слабия разказ в сборника. Той прилича повече на историческа хроника за един от праотците на Денерис "Кралицата на черните вежди" Таргариен и предполагам може да допадне само на фенове на "Песен за огън и лед". За мен, като неутрален читател, прочитането му бе доста скучно изживяване.

НО! Ролята на Мартин е да подлъже повече хора да купят и прочетат тази книга. А има защо - разказите са от добри до отлични. Налице са и най-важните предимства на сборниците. Първо, те са подходящо четиво за заети хора, които заради работа или нещо друго нямат кой знае колко време за четене. Когато разполагаш само с час на вечер преди сън, един 60-страничен разказ е страхотно хапче за сън. Второ, сборниците запознават читателите с непознати за тях автори и стила им на писане. Ето - аз се зарадвах на Абъркромби, но останах повече от доволен от Геймън, Ротфус и Линч и ще посегна и към техни книги, които поради една или друга причина са бягали от полезрението ми до момента.

Така че препоръчвам ви "Разбойници". Не е книга за път (обемно животно си е), а е книга, която да стои до леглото ви, с която да бягате от реалността ту в един, ту в друг свят и история. А и с която да се сблъскате с нови автори.

Антон Биров

TNS.bg