Бих желал да обърна внимание на един проблем, който ще набира тепърва актуалност. Става въпрос за нароилите се напоследък парасъдебни формирования, наречени Арбитражи.

В България действително има традиция на Арбитражните съдилища като средство за по-бързото решаване на търговските спорове и в последните двадесет и повече години, част от тях си извоюваха изключително добро име и уважение. Пример за това е Арбитражният съд при Българската търговско - промишлена палата, където работят изтъкнати професионалисти в областта на Правото.

През последните няколко години обаче се наблюдава една тенденция към увеличаване броя на тези арбитражи, като наблюденията ни показват, че те действат по-скоро в услуга на кредитори, които желаят да заобиколят закона и да лишат гражданите от предвидената в Закона защита, отколкото като безпристрастни арбитри на спора.

Конкретен повод за настоящия ми статия е една жена, която се обърна към „Център за човешки права” с подобен проблем.

Какъв е конкретният казус:

Твърди се, че жената не е заплатила сума в размер на 15 лева към български мобилен оператор. Сметката е от 2009 г., поради което вземането отдавна е погасено по давност и не подлежи на събиране по съдебен ред, тъй като след като бъде направено възражение за изтекла погасителна давност, съдът ще отхвърли предявените срещу нея искове.

Какво обаче се случва – преди няколко дни жената получава Решение от такъв арбитражен "съд", с което е осъдена да заплати дължима сума от 15 лева и разноски по производството 150 лева или общо около 165 лева. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Производство по делото не е имало, тъй като решението е взето в закрито заседание, т.е. без реално да се води дело срещу нея, а същата не е призовавана за заседание на Арбитражния съд. Призовка, че срещу нея има заведено арбитражно дело, е получена от мъжа й, но тя не е стигнала до нея. И може би на първо място по важност – в договора между жената и мобилният оператор липсва арбитражна клауза.

Този казус разкрива няколко проблема:

1.  Арбитражните решения са окончателни и не подлежат на обжалване.

2. Те подлежат на принудително изпълнение. Т.е. въз основа на тях, кредиторите могат да се снабдят с Изпълнителен лист и да образуват Изпълнително дело пред ЧСИ. Изпълнителният лист ще бъде издаден от Софийски градски съд при поискване от кредитора.

3. Чрез заобикаляне на Закона се прибягва до решаване на спора от съмнителни арбитражни „съдилища”, без страните да са ги избрали, поради липса на арбитражна клауза.

Абсолютна предпоставка, за да се реши спорът от Арбитражен съд това е Арбитражната клауза. Без клауза, която предвижда тази особена подсъдност на спора, Арбитражните съдилища са некомпетентни и не могат да постановяват решения.

В конкретния казус такава клауза липсва, но тази абсолютна предпоставка за разглеждане на делото от арбитражен съд е заобиколена чрез едно неправилно и изключително разширително тълкуване на чл. 7, ал. 3 от Закона за международния търговски арбитраж, която казва „Смята се, че има арбитражно споразумение и когато ответникът писмено или със заявление, отбелязано в протокола на арбитражното заседание, приеме спорът да бъде разгледан от арбитража или когато участвува в арбитражното производство, без да оспорва компетентността на арбитража.”

В случаят арбитражният „съд” е приел, че след като жената е редовно уведомена, тя де факто и де юре участва в производството и след като не е подала възражение, значи е съгласна делото да се гледа от Арбитражния съд, което становище считам за неправилно. 

Дори жената да не подаде възражение срещу подадената искова молба срещу нея, тя би могла в едно съдебно заседание да представи съответните доказателства, че не дължи или че е платила, както и да направи възражение за неподсъдност на делото от арбитражен съд. Такава възможност обаче изобщо не й е била дадена, тъй като дело изобщо не е имало. Постановено е едно „решение” без участието на страните и изцяло в полза на кредитора, който дори не е доказал претенцията си.

Създава се впечатлението, че това е умишлено търсен резултат – да се създаде привидност, че жената участва в производството чрез нейното уведомяване, за да може после „съдът” да издаде съответното решение и да я осъди да плати, приемайки че е налице хипотезата на чл. 7, ал. 3 от ЗМТА, което не е така.

От решението не става ясно също така, дали изобщо е изследван въпросът с дължимостта на тази сума, а жената е лишена изцяло от възможността да представи доказателства по делото или да оспори компетентността.

Средствата за защита срещу такива порочни „решения” на арбитражите са искане за отмяна на Решението от Върховния касационен съд. Срокът за това обаче е кратък - 3 месеца от получаване на решението.

Жалбата срещу арбитражното решение обаче не го спира, освен ако бъде предоставено обезпечение в размер на задължението. Когато задължението е в малък размер, такова обезпечение лесно може да бъде дадено. Ако обаче е в по-голям размер е напълно възможно гражданите да не разполагат с такава крупна сума и да не могат да спрат изпълнението, което влече след себе си Изпълнително производство.

Това не е първият случай, в който граждани се оплакват, че срещу тях се злоупотребява, като се заобикаля съдът и се ползват арбитражни съдилища за уреждане на споровете, но това е първият случай на който попадаме при който няма предвидена арбитражна клауза и въпреки това е постановено решение.

Ето защо приканваме всички граждани да са изключително внимателни към писмата и съобщенията, които получават и да не ги пренебрегват, защото така губят и малкото законови възможности да защитят правата и законните си интереси, а ако не знаят как да реагират на получените писма, то препоръчваме да се консултират с компетентни юристи.

Адвокат Милен Михайлов 

"Център за човешки права"