Ищар е родена на 10 ноември 1968 г. в Кирят Ата, до Хайфа, Израел. Майка ѝ е египтянка, а баща ѝ – мароканец. Започва да пее още на 14 години и продължава дори по време на службата си в Израелските отбранителни сили. Въпреки че истинското ѝ име е Ети Зах, избира името Ищар (месопотамската богиня на любовта и войната), защото нейната баба я наричала Естер, но заради египетския ѝ акцент звучало като Ищар.

Някъде по това време неин приятел я кани на гости във Франция. Ищар се влюбва в страната и решава да заживее там. Веднъж преместила се във Франция, тя започва работа като беквокал във фламенко представления.Човекът,открил таланта ѝ – Чарлс Ибгуй, я представя на Los Niños de Sara. Присъединява се към групата като вокалистка и заедно създават групаа "Алабина". С нея Ищар има световен успех, песните им попадат в чартовете в Европа и САЩ (само там това се случва няколко пъти).

"Алабина" постига своята популярност със смесването на фламенко, арабски, поп и денс ритми. Los Niños de Sara обикновено пеят на испански, докато Ищар може да пее и на арабски, френски, иврит или на смес от тези езици. Някои песни на групата са именно комбинация между испански и арабски.Въпреки двата успешни албума с "Алабина", Ищар решава да направи свой собствен соло проект (въпреки че все още е част от групата). Los Niños de Sara също издават свои собствени дискове.

През ноември 2000 г. излиза албумът ѝ „La Voix d'Alabina“. В него се съчетани ориенталски с арабски и денс ритми. Девет от дванадесетте песни са главно на френски, въпреки че в някои песни са примесени арабски, испански, иврит и английски. Някои от песните стават успешни ремикси, особено „Last Kiss“. Вторият ѝ самостоятелен албум е „Truly Emet“, който излиза през август 2003 г. Този път повечето песни са на иврит. Въпреки всичко, тя решава да прави повече песни-миксове между арабски и иврит, за да покаже, че може да има хармония между двете култури. „Truly Emet“ отново жъне успех в дискотеките, особено "C'est La Vie" и отново „Last Kiss“. Прави още няколко изпълнения с "Алабина", въпреки че през 2005 година изглежда, че бандата ще се разпадне. Третият албум на Ищар, „Je Sais D'où Je Viens“, вижда бял свят през ноември 2005 г. И този път музиката е ориенталска, обаче с повече денс привкус, като хип-хоп ритми са прокарани между арабските такива. Повечето песни са на арабски, четири са на френски и няколко на английски, докато испански и иврит присъстват в целия албум. Ищар отново постига успех с „Habibi (Sawah)“, в който за първи път в нейната кариера участва и рапърът JMI Sissoko. Скоро след това албумът „The Alabina Years“ е факт, като включва микс от соловите песни на Ищар, хитовете ѝ с Алабина, както и някои нови английски песни. През 2005 година певицата издава своя пети албум, който е записан в Париж, Ню Йорк и в Турция. В този албум е включена арабската музика от детството ѝ, заедно с разнообразни испански и западни ритми, като също прави и няколко дуета с рапъра JMI Sissoko. След този албум Ищар решава да си даде почивка, за да може да роди нейните близнаци през 2007 година. През 2009 година записва песента „Yahad“ в дует с Kobi Peretz, която е наградена за „Най-добра песен на годината“ на музикалните награди Apple в Ню Йорк.

През 2012 година издава своя най-нов албум – „7“, като той съдържа 12 песни, първата от които е „Mi Amor“. Една от тях е „Облаче ле, бяло“. През 2015 година Ищар записва дует с българската певица Цветелина Янева, озаглавен „Музика в мен“.

С известната по цял свят певица говорим за войната, музиката и мечтата ѝ да се завърне в духовния град на България – Пловдив, за концерт с новите ѝ песни:

  

- Ищар, здравейте, къде ви намираме в тези смутни времена на война и болести?

- Намирате ме в новия ми дом , в който живея от три години -  в Израел близо до семейството ми.

- Палестина и Израел сключиха примирие, но каква бе цената за обикновените хора, които преживяха бомбардировки и разруха?

- В една война печеливши няма и цената се заплаща и от двете страни. И от двете страни има невинни жертви - цивилни граждани и деца. Тежко е! Има убити и ранени, има огромно объркване и лудост. Объркване и емоционално, и психологическо, и образователно за всички цивилни и от двете страни.

За съжаление палестинските деца живеят по такъв начин от години. Правителството не се грижи за своите цивилни граждани. Трудно е за децата и младите хора да мечтаят и да живеят по начина, по който те искат и заслужават.

- За мнозина войната е кадър от филм или част от историята. Какво е за вас, които преживявате това, което се случваше допреди дни?

- Ситуацията тук беше стресираща и страшна, придружена с притеснение и безпокойство. Не позволявах на децата си да играят много навън и се тревожех за родителите си. На север, където съм аз, бе относително спокойно.

Независимо от това всяка вечер отивах в леглото си с чувството, че може да има сигнал от сирените и ще трябва да стана бързо. Мислих си как ще трябва да събудя децата и да тичаме към укритието. Слава богу, не се случи такава ситуация.

На моменти си мислех, че този конфликт никога няма да приключи, но веднага насочвах мислите си в по-позитивна посока. Сигурна съм, че всеки един, който вярва в любовта, подхожда към другия с взаимно уважение, с надежда. Вярвам и че всяко човешко същество има правото да бъде каквото иска да бъде – без омраза, без егоизъм или ревност, а напротив - с радост и доброта. Ако всички тези обичащи хора са заедно и гласовете им се чуват, то тогава има надежда да видим края на този конфликт. За съжаление, тези гласове на разума за момента са доста тихи.

- През какво преминават децата от двете страни на този конфликт?

- За да ви обясня какво чувстват децата, ще се наложи да се върна към емоционалните си спомени, когато бях на 4 години. Бях с майка си в магазина. Тя купуваше зеленчуци и плодове в градче, където живееше лелята ѝ. Беше по време на войната и баща ми беше мобилизиран в армията. Не го бях виждала от месец. Внезапно се включиха сирените. Силата на звука премина през ушите ми и през всяка клетка в тялото ми. Майка ми започна да тича, захвърли всички торби със зеленчуци. Всички на улицата тичаха, а аз тичах с майка ми без да имам представа къде отиваме. Чувството за страх беше неописуемо. Това ме преследва и до днес. Всеки път, когато чуя сирените, чувството ме залива – страхът от неизвестното и безпомощността, което доминира едно детски сърце в подобна ситуация. И все пак вярвам, че невинността може да спаси детската душа. 

- Как се отговаря на въпроса „защо е тази война”, зададен от дете?

- Имам близнаци, момче и момиче, на 14 години, и те задават много въпроси, на които нямам отговор, особено след усамотената година на коронавирус, в която светът изпита един различен вид единство. По ироничен начин вирусът от една страна обедини света, защото тази война срещу него показа, че сме равни през болестта, независимо от раса, възраст или религия. Всички се борехме с еднакви оръжия и имахме еднакви инструкции. Целта беше обща – да победим врага коронавирус.

После децата се завърнаха за кратко на училище, но отново сега са у дома и се чудят защо бомби и ракети летят в собствената им страна.

Разбира се, че им разказвам историята на конфликта между Палестина и Израел и защо не може да се обясни ситуацията днес в едно изречение. Те разбират че живеем в свят, в който всекидневието не е просто и не винаги е честно. Винаги им казвам: „не търсете просто, за да бъдете мъдри“.

- Вие сте служила в армията, нещо необичайно за мнозинството жени. Какво е усещането вместо микрофон да държиш автомат в ръцете си?

- Служих в армията в продължение на две години, но имах досег с оръжие само за около месец. Бях авиационен механик и поради това че военната база, в което служих, беше далеч от дома ми и нямаше как да пея, след първата година подадох молба да бъда преместена в друга база, която да е по-близо до дома ми и да мога да пея. По време на цялата си служба продължих да пея на жените в моето спално отделение.

- Може ли със силата на изкуството да влияе, да променя?

- Вярвам, че всеки човек има мисия на този свят и има причина да съществува. Благодарение на моите пътувания като изпълнител, разбрах, че изкуството може да донесе промяна в сърцата на хората. Емоцията не може да се усети физически, което я прави универсална и докосва сърцата без разлика от цвят, религия или възраст.

Комбинирането на контрастите в моите изпълнения и концерти прави моята публика много специална и доказва, че е възможно да свърже и превъзмогне съзнанието на тези, които не винаги мислят по правилния начин. Любовта, уважението и силата да прощаваш са ключът към щастието и аз съм щастлива да получавам това от публиката и да им отвръщам със същото.

Музиката е ароматът  в човешкия живот.

- Работите ли върху нов албум?

- През декември месец, преди да дойде коронавирусът,  приключих снимки за английско-американски сериал, който се казва „Мистър Мейфеър”. Играя ролята на актриса и написах и продуцирах три песни специално за филма. Коронавирусът ме затвори у дома и защото бях болна, и заради условията в света. След като се възстанових, продължавам да пиша и днес работя по много специален албум с много специални хора и автори. Надявам се скоро да сме готови и да мога да го представя пред вас.

- Кога ще ви видим отново в България?

- О, Боже. Липсва ми България, липсва ми сцената. Много време живеем в условията на коронавирус и след като приключа работата си по новия албум, се надявам да мога да пея в България, включително и в Пловдив – духовният град.

- Какви са спомените ви от гостуването в Пловдив през 2018 г.?

- Последният път, когато бях в Пловдив, бе само няколко месеца след тежка операция на колената ми. Спомням си тренировката по йога, която направихме в зала С.И.Л.Ал, както и това че за първи път дъщеря ми свири заедно с мен на сцената. Незабравим концерт.