16 юни традиционно се свързва с Междусъюзническата война и „денят на престъпното безумие“, както го нарича един политик, за да оправдае собствените си грешки.

Тази война се изучава мимоходом, като често се акцентира на грешките от българска страна и така повече от 100 години се създава комплекс за малоценност у поколения българи.

Причините, които водят до Междусъюзническата война са комплексни.

От една страна е недобрата дипломатическа подготовка на нашите политици, които, фокусирани в една посока, въобще не обръщат внимание на цялостната картина и затова подценяват много опасности.

От друга страна става въпрос за грешки в командването още по време на Първата балканска война, съгласно които с някои изключения българските войски отсъстват от театъра на бойните действия в Македония. По този начин българското население там е (из)оставено на милостта и жестокостта на съюзниците.

А една непосредствената причина за войната е друга.

След като изгонват османските войски от Македония, сърбите дават ясно да се разбере, че ангажиментите, които са поели към своите български съюзници, нямат стойност за тях. Още докато българската армия воюва на тракийския фронт, за да изкове победата за Балканския съюз, подло и жестоко сръбските войска и администрация започват да упражняват кървав натиск върху населението в Македония.

След подписване на Лондонския мир, ситуацията се обостря. Докато София и Белград дискутират какво трябва да се прави, „на терен“ ексцесиите срещу мирните българи продължават. Много често това се случва пред очите на българската армия, която стоейки на своите позиции вижда как техните братя и сестри са измъчвани от самодоволните сърби.

Ситуацията с насилието ескалира и в Каварадци, Неготино и цялата Тиквешия хващат оръжието, защото вече са наясно какво представлява братството на сърбите. Още в края на 1912 г. сръбският комендант на Кавадарци заявява самодоволно „Вие сте стари сърби. Българите ви асимилираха. Сега, когато ние сме тук, ще си бъдете отново сърби.

Ако не се съобразявате с това, което ви казвам, ще ви избия всички“. Побоищата в управляваните от сърбите земи са ежедневие, много често има убити и изнасилени. Българите не могат да траят повече този гнет, при който жестокостта на „съюзниците“ надминава тази на изгонената Османска империя.

Въстанието бързо се разраства и сръбските гарнизони на много места са прогонени. Срещу българите е изпратена 30 000 сръбска армия, която опожарява и избива всичко по пътя си. Въстанието е потушено дори по-жестоко от Батак. Тук трябва да се направи уточнението, че докато в Батак е башибозук – всякаква неорганизирана и жестока паплач, в Тиквешията кланетата се извършват от редовни сръбски части и под командването на сръбски офицери.

Докато текат реки от българска кръв и пламъците обхващат българските къщи, на армията е заповядано да предприеме демонстративни действия срещу тези, които са се престрували на съюзници. Проруското правителство на Стоян Данев (който след време ще „дезертира“ с думите „моята политика фалира“) спира действията на военните, защото си мисли, че може а уреди нещата по дипломатически път.

Спирането на армията изиграва роля и сърбите и гърците успяват да се прегрупират и въпреки че нашата армия бездейства, да атакуват. През следващите няколко дни известни грешки в българското командване помагат на враговете ни да напреднат, но смяната на командването дава своите резултати.

Сърбите са разгромени при Калиманци, а гръцката армия е обградена в Кресненското дефиле и по този начин е заплашена от практическо унищожение. Така само за няколко дни, България надделява практически срещу две държави, които при това са се подготвяли тайно за тази война.

Ударът в гръб е много жесток. Румъния отдавна „дрънка оръжие“ и щом става ясно, че Руската империя няма намерение да спази ангажиментите си към нас със Спогодбата от 1902, войските на крал Карол се подготвят за инвазия. Те получават от Русия необходимите им понтонни мостове, а генерал Радко Димитриев (който след време се присъединява към руската армия) заповядва на дунавската флота или да се самопотопи, или да отиде в Одеса.

Официалният мотив за това е, за да не бъде пленена. Реално лисата на тази флота улеснява румънците, които безпрепятствено минават Дунав и стигат до Враждебна – на входа на София.



Това слага край на войната и началото на повече от 100 години заблуди, грешни интерпретации, при които България е обвинявана и у нас, и в чужбина в това, че е запалила нова война.

Тези, които през годините са се опитвали да кажат истината, са обречени на забрава.

Един от тях е швейцарският учител по гимнастика, офицер от българската армия и кавалер на два кръста за храброст – Луи Айер.

След края на войната, когато значителна част от европейската (предимно френскоезична) преса започва да залива България с помия, той, като достоен човек, за когото истината е над всичко и като популярна личност „запрята ръкави“. Айер сам и на собствени разноски обикаля местата, описани в хулителните публикации, взема интервюта от очевидци, прилага снимки и описва всичко това в книгата си „Pro Bulgaria“ Книгата е публикувана на френски, а приходите от нея българският офицер дава на пострадалите от войната.

Повече от 100 години (всъщност 105) никой в България не се сети (или не пожела) да преведе Pro Bulgaria на български. Това стана едва миналата година.

В тази книга има един повече от интересен момент, Луи Айер свидетелства, че преди атаката на българската армия, е бил заловен сръбски офицер, в чиято чанта е намерен указ, с който Сърбия обявява война на България.



В указа няма дата, т.е. бил е подготвен да влезе в действие, за войната, която така или иначе е била желана.



А де факто тази война е започнала с репресиите осъществявани от сръбските войници срещу българите. Днес обаче Луи Айер е забравен, а значителна част от съвременните историци с удоволствие развиват лъжливите тези, срещу които той се е борил и за които е написал книгата си.

Споменът за Междусъюзническата война не е повод да се мислим за агресори, нито да се самобичуваме, че сме разпалили война. Това е повод да се преклоним пред жертвите на Тиквешкото въстание, на достойните генерали и войници, които не измениха на клетвата си и които водиха войната до край. 

В българската история има много велики личности и събития, които незаслужено забравяме, концентрирайки вниманието си върху негативизма, проблемите, антибългарската реторика и предавания, с които различни медии и телевизии ни занимават всеки ден. TrafficNews.bg ще се опита да прекрати незаслуженото забвение, в което се намират много значими личности и събития от българската история. Рубриката се води с любезното съдействие на адв. Станислав Станев от Пловдивска адвокатска колегия.