Две големи любови белязват живота на големия български поет Пейо Крачолов Яворов. Съдбата на двете  жени - Лора Каравелова и Мина Тодорова се преплита фатално с драматичния живот на един от най- нежните и същевременно най - мрачни символисти на 20-ти век. И двете той среща през 1906 г. Току-що е потушено Илинденското въстание и той живее в света на своите изгубени илюзии и пропадналата мечта за свободна Македония. 

Невъзможната любов на Яворов към 16- годишната Мина е минава като тънка червена линия през живота на поета и пресича драматичната му връзка с Лора. За едната той пише "Две хубави очи", а за другата "Душата ми е стон, душата ми е зов". 

Днес 110 години по-късно мраморният гроб на Мина е задължителна спирка на много българи, които посещават гробището Бианкур. В същото времче гроба на Лора Каравелова на Централните софийски гробища тъне в разруха, поруган от вандали преди години. 

  

Днес Инициативен комитет започна подписка за възстановяване на гроба. "Бихме искали също Столична община да направи в Централните софийски гробища указателна табела с гробовете на историческите личности. Сега се луташ с часове, докато намериш последното място на някой от големите българи. Там трябва да стане духовен кът като в европейските столици, а не страшно средище на таласъми..." пише журналистката Светослава Рудолф. 

"Като дъщеря на забележителни родители - Петко и Екатерина Каравелови, Лора оставя диря не само като любимата жена на Яворов. С високия си интелект и богатата си начетеност, тя се превръща в него пръв читател и творчески съветник. С обаянието си на модерна еманципирана жена тя сатава обект на възхищение на много поколения. За нея Яворов пише "Аз вярвам, че ти си най- добрата българка". Но години вече до грома на Яворов се намира един кошмар- гробът на Лора , който тъне в разруха. Липсва паметникът, липсва датите, дори името й. Малкото й далечни родственици , за голям срам, не желаят да поемат отговорност за състоянието му.  И така, това култово място, което може да се превърне в уникален паметник на културата, днес е свидетелство на забравата" казват инициаторите на подписката. Днес тя  бе огласена по време на официалното откриване на обновената къща музей „П. К. Яворов” в столицата. 

В тържеството присъстваха директорът на Националния литературен музей Атанас Капралов, председателят на Съюза на българските писатели Боян Ангелов, проф. Божидар Кунчев, проф. Валери Стефанов, поетът Калин Донков – последният носител на Националната Яворова награда,Тодор Иванов, председател на Фондация „Яворов” .

Между Лора и Мина

Две хубави очи. Душата на дете
            в две хубави очи; - музика - лъчи
            Не искат и не обещават те...

Любовта между Пейо Яворов и Мина Тодорова е безсмъртна приказка, която вълнува българи от различни поколения. За първи път Пейо Яворов среща Мина на 25 март 1906 година на среща на кръга „Мисъл". По това време символистът е 28-годишен, а девойката все още няма 16. Мина е млада и красива, добре образована и от заможно и уважавано семейство - баща й Юрдан П. Тодоров е бил народен представител, а майка й Роза е племенница на Иларион Макариополски.

Яворов е толкова силно запленен от невинната Мина и още в деня на тяхната първа среща той написва стихотворението "Благовещение".  Всъщност отношенията между двамата се осъществяват главно чрез писма, но понеже и Мина има поетични заложби, самата им кореспонденция се превръща в затрогваща поезия. Той я нарича "ангел", а от нейните редове личи, че не е безразлична към поета, но чувствата й са по-скоро платонични. 

На 18 юни 1909 г. Мина и Яворов се срещат в София за последен път. През септември тя заминава за Париж с брат си Никола. В края на февруари 1910 г. младата девойка се разболява от туберкулоза и постъпва в санаториума "Беркплаж", за да се лекува. Яворов заминава за френската столица, за да бъде до любимата си.  На 8 юли Яворов пристига, но близките на Мина му отказват свиждане. В нощта срещу 13 юли тя умира. Яворов присъства на погребението на следващия ден. До 26 декември той е в Париж и всеки ден ходи на гроба на любимата си. Среща се и с Лора, която е пристига в Париж от Лондон. Докато е в Париж Яворов написва драмата "В полите на Витоша", която отразява любовта му с Мина – една невъзможна и може би точно затова безсмъртна любов.

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена;

на смърт е моята душа ранена, на смърт ранена от любов. 

1906 очевидно е критична за яворов, защото няколко месеца, след като се запознава с Мина , той среща и Лора Каравелова. Тя е  дъщеря на видния политик Петко Каравелов, който освен, че е брат на писателя Любен Каравелов, е бил и четири пъти министър-председател на България. Срещат се по време на излет в Драгалевския манастир и той е силно привлечен от Лора още от тази първа среща. Тя е млада, красива и добре образована. 

Яворов е силно запленен именно от пламенната натура на Лора и нейната открита индивидуалност. Според изследователи Лора също е заинтригувана от великия поет, но взаимният им интерес няма развитие от една страна заради любовта на Яворов към Мина, а от друга заради намесата на майката на Лора - Екатерина Каравелова, която не харесва Яворов

Въпреки това на 19 септември 1912 година, Яворов и Каравелова се венчават, а само дни след сватбената церемония поетът тръгва да се бие за освобождението на Македения.  Близо година двамата споделят любовта си в писма. След завръщането му обаче започват шумни скандали, причината за които са силната ревност на Лора. 

На 29 ноември  след ескандал, по думите на Яворов, Лора се гръмва с пистолета му в гърдите. Символистът пък опитва да се самоубие и се прострелва в слепоочието. „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея" пише поетът в предсмъртно писмо. Но опитът му се оказва неуспешен.

Кървавата драма в Яворови "буквално взривява столичното общество. Повечето софиянци са убедени, че Лора не се е самоубила, а е убита от Яворов. Приятелите му отхвърлят тази версия. Междувременно поетът е не само заклеймен от обществото, но и прогресивно ослепява в следствие на неуспешния му опит да сложи край на живота си. Срещу Яворов започва  дело за убийство и въпреки множеството доказателства за невинността му той е признат за виновен.

Съкрушен от присъдата,  на 16 октомври 1914 г.  поетът най-напред заключва стаята си в къщата на ул. "Г. С. Раковски", пълни  чаша с вода и изсипва прахче отрова. Ляга на кушетката и изпива чашата. После налапва дулото на револвера и стреля.