Това е дневник. На един човек. За един живот. 100 годишен живот. Всяка страница е една година. Пише всичко –„Днес почина Тодор Живков”; „Котето избяга”; „Днес удари гръмотевица”; „Лили се разведе”; „Дойде Индира Ганди”; „Насадих лалетата”; „Митко уби човек”…

С изумителна прецизност и старателен почерк Дядо Михаил е очертавал всеки отминал ден. Днес държа тази тетрадка в ръцете си – по-стара от самия столетник. Просто защото знае повече, отколкото е запомнил той. Останала единствен свидетел на всичко, преживяно за един век.

Чакаше ме приседнал на оградата. Пред къщата, която е побрала живота му. Чухме се по телефона, преди да тръгна към Септември, та ми беше казал, че ще караме заедно колело. Питам го – да си взема от София моето? А той: „Неее, нема смисъл, аз имам неколко, ще ти дам някое“. Да, ама беше много топло, а той, от радост, че ще му отидем на гости, стоял под слънцето да ни чака и така – позавило му се свят, позалитнал и взел решение – ще  оставим карането за по-благоприятни времена. Така каза – „по-благоприятни времена”. И те сигурно ще дойдат, защото дядо Михаил има намерение да поживее още 50-ина години! Смята, че толкова много неща има да се живеят в този живот, че 100 години не са достатъчни!

Дядо Михаил на 102 години.

Това е най-поразителният дядо, който съм срещала през живота си. Думата, която истински вълнува този човек е КЪЩА. Още в най-ранни младини започнал да строи. През живота си изградил три къщи. Коя от коя по-голяма. Като гледал децата как растат, си викал – и къщите трябва да растат и се захващал с поредната, за да подсигури нуждите на семейството. Мечтае да я завърши, пък дъщерите все му викат: „Защо ти трябва къща, тате. Кой живее тука…“ Пък той им отговаря – „Я си живея тука. То т’ва малко ли е?”
Има си пенсийка дядо Михаил и му стига, макар че се притеснява от страничните разходи… Навъдил е 20 котки! Една тенджера ядене изяждат на ден!

„От  30 години ги чувам!, казва Дядо Михаил и допълва: „Усетих, че котетата разбират повече от човека!” В тях намира успокоение и му е мъчно, че все пак ще дойде ден, в който няма да може да ги вижда.
Толкова обича котките, че на младини, се налагало да бъде всеки ден в София, но всяка сутрин си вземал влака в 6 часа, за да дойде да ги нахрани и после – пак наобратно, за да работи, а вечерта – пак влакчето – и към Септември, за да не са сами котките.

Всяка кутийка е един ден от годината, в нея дядо Михаил е записал важни “статуси”. 

Дядо Михаил някога бил цветар. Много му вървяло, защото си вършел работата с голяма страст. Бърза да ми разправя колко милиони изкарал от цветя. И тихичко допълва: „От старите пари, де…” Аз го наричам „Дядо-милионер” и той се радва. Обаче усеща сигурно, че не му вярвам много, та вика: „Да ти донеса тефтера, всичко е белязано!”  И така стигаме до прословутия тефтер.
Една тетрадка, която е побрала живота му.

Разпределил е страници на дневника – 30 дни настрани, 12 месеца надолу и всеки ден писал, писал, писал – колко цветя е продал, колко пари е изкарал. Като  видите що писане е паднало, като видите почерка , просто ще се почудите!

Старата тетрадка разкрива пред мен нещо изумително – разграфена по години, месеци, дни, часове, изгреви, залези, валежни, слънчеви дни, паметни дати…
Питам го, защо е писал с толкова ситни букви, в такива малки квадратчета. Защо един лист трябва да побере цяла година. „За да ми напомня, че животът е кратък и да ми покаже, че една тетрадка може да го побере”…. Трескаво търси някаква година, дето бил подгънал страницата, та да ми покаже, ама не я намира и вкарва една звучна: „Абе мама му стара! Къде съм го турил?”
Надничам през рамото му и виждам надписите за засетите луковици, и „Вече 10 дни е топло”, „Купих веро и олио”… Виждам едно оградено квадратче, където е написал: „Две години от смъртта на Тодор Живков”  и до него – друго квадратче – че е чистил перваза на прозореца с безир!

В дневника си пише, кога е изгряло слънцето и кога е залязло. Кога е имало мъгла и кога – суграшица. Облачните дни не си е отбелязвал, обаче слънчевите – задължително! Мъглата също е обозначена – с точки. Дъждът – с чертички. В едно квадратче намирам: „Почина брата на Стоян”. С уточнение: В 8 часа.

Въобще, ако се чудите какво е станало на 6-ти август 94-та година, обадете се на Дядо Михаил, той отваря дневника и ви казва всичко! Ако искате да знаете нещо за делото на Сталин, Ленин или Горбачов – пак може да попитате него – всички томове на тоталитарните лидери строго се пазят в библиотеката на столетника.

Казвам, че е време да си ходя, пък той ме приканва да видя парите, събирани през годините. Те са с толкова много нули, че едвам се побират в малките квадратчета. Дядо Мишо бърза да уточни, че не намира красота в парите! Казва, че му е мъчно като гледа хората, как се разправят за пари.

„Тия милиони трябва да се управляват, то не е лесна работа”, сякаш сам на себе си говори старецът. Казва, че хубавото на живота не е в парите, а в простора, нивите, лозята… Насадил е лозе, и вино си прави, макар че не пие. И цигари не пуши. А много обича да яде компот. Всяка година по 150 буркана слага в избата. Вишни, малини и ягоди.

Столетникът непременно държи да ми покаже избата, дето държи бурканите. Деликатно отказвам, но той ме насочва към градината – да видя поне казана, дето вари бурканите. По пътя ме навива да си взема котенце.

Отишла съм за интервю, пък усещам, че иска да си говорим. Слънцето прежуля, уморявам се да го слушам, а той не спира да говори. Започва втори час от нашата среща. На третия си тръгвам си от къщата на този чудат дядо… В главата ми са мисли за квадратчетата, пълни с думи, за стаите и къщите, за котетата… За това, че един живот е наистина живян, когато е пълен с преживявания и случки, за които си струва да разказваме, независимо дали са записани в дневник или не…

Източник: сп. “Биограф”