България можеше да бъде една добре развита туристическа дестинация. Прекрасна природа, множество археологически комплекси, богато историческо наследство – фактори, които можеха да представляват изключителен интерес за чуждестранни туристи, но истината е, че дори българите не познаваме земята си.

Днес искаме да ви запознаем с Белоградчишките скали. Природата е проявила невероятно творчество в Западния Предбалкан, в близост до Белоградчик. Скалните образования наподобяват човешки фигури с височина до 200 метра, които се извисяват внушително в близост до едноименния град.

Този уникален природен феномен е с дължина около 30 км и ширина 3-5 км. А червеният им оттенък се дължи на съдържанието на железен окис и хидроокиси. За образуването на тези скални фигури са били необходими повече от 230 милиона години.

От височина може да се наблюдава безкрайната панорама от зъбери, скали, пропасти, поляни с буйна растителност, а в далечината се виждат величествените очертания на Стара планина. Флората около скалите включва много ендемити, специфични за Балканите и записани в Червената книга на България. Животинският свят е представен от скален орел, бухал, малък лешояд, черен щъркел, вълк, глиган, благороден елен, сърна, сънливец и други.  Освен това Белоградчишките скали са включени в списъка на 100 национални туристически обекта.

Белоградчишките скали са основна туристическа дестинация в Северозападна България и заедно с Белоградчишката крепост и пещерата Магурата са забележителности, които би трябвало поне ние да посетим и знаем какво притежаваме.     

Те са разделени на няколко групи. Централната, която е и най-известна, включва: Мислен камък, Конникът, Мадоната, Дервишът, Метохът, Ученичката, Овчарчето, Адам и Ева, Велкова глава, Кукувицата, Гъбите, Мечката, Лъвът, Камилата и Монасите.

Много легенди се разказват за тези фигури. Една от тях е свързана с най-забележителните – Монахът и Монахинята. Някога на двата най-високи върха имало два манастира: мъжки и девически. Между калугерките имало чудна хубавица. Наричала се сестра Витиния. Хубостта ѝ била скрита под монашеско расо. Тя била родена някъде на връх Миджур. Вита била като самодива. Косата ѝ била като злато, очите ѝ дълбоки и сини, лицето бяло, алени устни, вежди като гайтани. Снагата ѝ била стройна като топола. Била сладкопойна певица и омайвала всичко живо.

Красивата овчарка често срещала в планината левент овчар, с висок и строен, черноок и със смолисти коси. Свирел той ненадминато на кавал. Слушала Вита, а в сърцето ѝ се раждала голяма обич. Обикнал я и овчарят. Веднъж при родителите й дошъл стар калугер и смаян от хубостта ѝ рекъл: - Тази хубост не води на добро. Скрийте я, запазете я от зли очи и от кървави сълзи. Само манастирът може да запази чедото ви. Оставите ли я на свобода, ще се загуби и вас ще почерни. Уплашили се простите хорица. Откъснали Вита от планинските простори и я дали в девическия манастир. Дни и нощ, плачела неутешимо младата послушница в самотна килия. Веднъж на манастирския празник Благовещение, затворената в килията си Вита чула тъжна, протяжна свирня на кавал. Изскочила тя навън, пробила си път сред навалицата до мястото, откъдето излизала свирнята. Видяла там любимия си, видял я и той и в миг замлъкнал с вперени в нея очи.

Но притичала старата игуменка, хванала Вита за ръка и я помъкнала към килията й. Колко време минало, колко дни и нощи изтекли в безутешен плач, никой не помни. Но една нощ Вита чула тъжния далечен глас на кавал. Свирнята идела откъм върха, където бил мъжкият манастир. Оттогава всяка вечер, когато всичко заспи и покой обхване манастира, Вита слушала успокояващия душата ѝ глас на кавала и така дочаквала изгрева на слънцето... Една нощ извила страшна буря, свирепо кършела околните дървета, трясък и гръмотевици продънвали земята. Вита стояла на отвореното прозорче на килията и чула името си - бил гласът на овчаря, отскоро станал послушник в мъжкия манастир. Изтръпнала от радост девойката. Зашепнали си жадувани думи и обещания... От тази нощ се заредили потайни срещи между двамата влюбени. Вита се оживила и калугерките решили, че вече се е примирила със съдбата си и монашеството. Минало почти година.

Неочаквано Витиния пак се затворила в килията си и не излизала оттам. Другите си помислила, че е болна и я оставили. Но сякаш гръм паднал върху манастира и зашеметил калугерките - от килията на послушницата долетял детски плач. Игуменката, бясна от ярост, се разкрещяла - да се прогони блудницата, да се накаже жестоко, да се изгори детето, ѝ което хвърля срам върху благочестивия им живот! Скоро се събрали и стареите на мъжкия манастир и решили: да се изгони послушницата Витиния от манастира заедно с детето си. А за изгонените от манастира било непосилно тежко - никой не ги поглеждал, никой не им подавал ръка за помощ, никой не им давал подслон.

Трябвало да живеят като прокажени в пещери и гори, да се хранят с шума и трева. Молила се Витиния, плакала да я оставят в килията с детето й - навън, ранната пролет още държала сняг по планинските усои. Ала калугерките били неумолими: изгонили я с проклятие. Монасите се върнали в своя манастир на отвъдния връх, отдето калугерите гледали отдалечаващата се Витиния, притиснала дете до гърдите си. Гледал я и нейният любим и се чудел как да ѝ помогне. И в миг станало чудо: земята се разтресла и с грохот се съборил женският манастир, като затрупал всичко живо вътре. Вкаменила се и молещата се за милост Витиния с детето си. Ужас вкаменил и хукналите да бягат монаси. Вкаменен пред манастирската врата останал монах Лука - любимият на Витиния. Стоят и до днес останките на срутения метох, вкаменените калугери и над всичко - вкаменените фигури на Витиния и Лука, Монахията и Монаха...

Отидете и вижте сами тези внушителни фигури. Разгърнете въображението си вгледани, в тези велики творения на природата. През 2007 Белоградчишките скали бяха номинирани в конкурса „Новите седем чудеса на света“ и въпреки че не бяха избрани, те остават един уникален скален феномен със световно значение.