Кольо Карамфилов, ако беше жив, а той е жив, щеше да дойде на това откриване на негова изложба малко тъжен и леко пийнал, защото всяко изложение на нещата, го притесняваше и нежно го натъжаваше. Не знам защо ни остави тук, върху земната безмозъчна кора, да мислим, да гадаем, да дълбаем в спомените си, да самотничим и тихо да скимтим у себе, в сръхзвуковоно му отсъствие да доизживяваме животното живот... Не знам, но той знае...

Кольо бе последният бохем, разменящ битието си срещу битността си на самороден щастливец, беше реактивен и рисков, препълнена туба с висококачествен бензин, която палеше непрекъснато цигара от цигара, докато най-неочаквано, дори и за Колето, след поредното щракване на запалката, възпроизвеждащо разплаканото око от огънчето, се взриви и го отнесе чак на Седмото небе.

Коленцето К. нямаше как да не катапултира от кръжащия си сърдечен вертолет, от своя хелио хеликоптерен характер, но вместо да се приземи и подземи в подземията на българската космология, той реши да издигне Духа на България до нови висоти, до нови селения, защото този Дух е загърбен от народеца ни, от бедния Дявол и от богатия Бог.

Каквото и хубаво, и силно, и категорично да кажем за Коленцето К. няма да е пресилено, няма да е скръбно изхвъряне. Той е гений, той е уникум, той универсал, той е частица от енигматичната енергия на епохата, да, той е саморазбиващ се атом с две, че и с четири ядра, самопроникващ лъч в отношенията между елегантността на електроните и пролуките на протоните. Той бе спуснат нарочно да бъде хиперактивен, мега арт, и, слава Богу, се осъществи като такъв.

Не беше роден за художник, а най-вече за Голям Артист, който националната ни улица рядко разпознава. Пееше като негър, свирише като бял, изригваше в сюжетни визии като хъшлак, мечтаеше на глас за малки роли, възпаляваше се като хъш, разказваше сладкодумно като площаден актьор, жонглираше с понятията като поет, и понеже беше милостиво мързелив, между другото рисуваше, защото го правеше с лекотата на ангел.

Ангел, с дъх на ацетон, оцапан до ушите с боя, със здрави, златни ръце и димящи длани, в които линиите на животите му се гърчеха като змиите на Лаокоон, които Коленцето К. също удуши собственоръчно, за да спаси себе си от себе си.

Дори когато говореше, когато издишваше душата на думите, той непрекъснато ръкомахаше, не защото дифтонгите му бяха кът, а защото непрекъснато рисуваше във въздуха, в пространството, в заекващото от бързоговора му време.

Това ме порази още при първата ни среща в студиото на „Хоризонт“ , в което Донка Стамболийска ни събра да съчетаем сборуванията си за онова, което ни мъчи отвътре и иска чрез нас да се прояви, да се появи, да се прероди в тъкан от летящи линии и думкащи думи.

Бях щастливо онемял да го слушам и да го гледам, какъв шемет от светлинни залпове, оксиженен блясък, какво точно и поразяващо слово, какви завършени и възвишение присъди и самопроклятия! Беше толкова сърдит, по своему, но и онежностен като златен стършел в акустичната стая на радиото, който едва се държеше за диагоналите на противоположните ъгли на кубатурата, сякаш искаше да излети навън, да изреактивничи в няколко луди лупинга, да изтича до първата Луна и да се завърне под мишница с нея, за да ни докаже, че само мъртвите живеят чрез отразената светлина.
Обикнах го веднага и едва изчаках да проходим отново като хората, и да прекосим изхода на сградата, опарцалени от ефирни следи и етерни опиянения, за да му кажа: „Страшен си, от този момент си ми приятел, завинаги...“

Ако се взрете в редовете на „Òсили“, което в превод от пловдивски означава „Усилѝ музиката, майна!“, любим израз на Въздушния пешеходец, ще проумеете не само писмените послания на рисуващия, но и клиничната, а не само поетичната кардиограма на съзнанието му. Пращящо със звука на свещица, оставена в безветрието на ателието, да се стопява от горестите на безкрая... Последните промисли на Коленцето К. преди да отлети...

Летящият ни приятел бе намислен за най-умния и неразумен художник, чиято мисия бе да изрази неизразимото на няколко поколения арт сънародници. Философ бе, но не в академичния смисъл, не в идеологията на противното политиканство. Той беше граничен мислител, проповедник, проницател, и не случайно прекрачи тази граница и стъпи като у дома си в територията на писаното слово. И преди да реши да се разложи, се разположи в страната на поезията, на знакописите, на завършената фраза, на обобощените прозрения, на афористичните анали на собствения си биоритъм.

Като ученик на своите Учители, той надмина техния майсторлък. А имаше не учители, а вълшебници, с вълшебни четки и писци, колкото филибелийски, толкова и световни. Но те предпочитаха сигурността на вглъбяването, в съсредоточието на цеховата си леярна, докато на Коленцето К. жанровата писта му беше скучна. И сменяше пищящите от резките му полети писти като приятелска тумба за разпиване. Но дори в компанията на комплексарите, той работеше, задъхано дращеше по памучни салфетки и по празните страници на случайни скицници, понякога прекаляваше в щедростта си, и плащаше с десетки работи сполетялото го неудобство, че в джоба си има само пет лева за последното такси.

За Коленцето К. не важи остроумието „по-добре жив, отколкото безсмъртен“. За него смисълът на перспективата е обратен: по-добре безсмъртен, отколкото цял живот мъртъв.

Сега скърбим и скимтим по загубата, страдаме по неговото липсващото присъствие, жалеем като природи, изоставени от любимото ни същество. Но...

Но тази отвесна отсечка между него и Него, и нас и Нас, е само загуба на разстояние. На лично пространство. Господ връчи смъртния му акт на България, за да може тя, в наше лице, да осъзнае какво чедо е родила, отгледала и проводила във висините...

Тази богоизбрана земя, въпреки че е пренаселена от небогомили безбожници, с помощта на Светия дух, ни даде най-малко болезнения изход за най-одухотворената част от нацията ни: да се гърчим от скърб по спомена за Коленцето К., но той да ни показа пътечката, която види към Пътя.

Някъде из този път се губи сянката на свидния ни Карамфилов, защото той продължава да ходи по акъла си и подир душата си... И за разлика от нас, знаеше наизуст „Отче наш...“ И в последната молитва си призна, че винаги е припознавал Баща си.

Aвтор: Румен Леонидов

Още новини ТУК

TrafficNews.bg