Олигофрен. Така един бизнесмен с доскоро добра репутация нарече вчера публично журналист. Направи го няколко пъти, в ефир, с тон като на махленски хаймана, който ей сега ще му забие едно наказателно кроше в лицето. Поводът – задал е въпрос, който на господин бизнесмена нещо не му е окей, дразни го, така да се каже.

Такава е формалната ситуация. Всичко това се случва по повод откриването на т. нар. трибуна „Моци“ на стадиона на успешния футболен клуб „Лудогорец“ в Разград. Бизнесменът с „добри обноски“ е неговият собственик Кирил Домусчиев. Журналистът, ще ме прощава младият колега, не го знам кой е. Но ми е достатъчно да знам, че е журналист, гражданин на България и човешко същество с достойнство, за да ми кипне кръвта. Изгледах цялото видео, запечатало този паметен момент на импровизираната пресконференция на крак, в която Домусчиев със самочувствието на звезда вървеше сред кордон от микрофони и плахи журналисти, опитващи се да зададат някакви несъществени въпроси. Момчето с микрофона на bTV няколко пъти пита разни неща, на които получава отговор свише. На интереса му защо при такъв юбилей (70 години), откриване на нова трибуна и при такава титла на стадиона е имало празни места, лудогорският собственик съвсем по спортному се газира, каза на колегата, че говори глупости, нарече го олигофрен, а накрая се фръцна, побутна го изнервено и му каза: „Повече не искам да те виждам и да говоря с теб“.

Този сюжет можеше да мине в графата „публична обида“, което за съжаление у нас никого не стряска. Ние така или иначе се псуваме като рецидивисти с дългогодишен затворнически стаж за какво ли не, та ще се впечатлим, че някой някого нарекъл олигофрен! Единственото, заради което сега се вдигна шум, е фактът, че обидата е запечатана от камерите и вече марширува сериозно из интернет, обиденият е журналист (колкото и тази професия вече никого да не респектира), а Домусчиев, който дълги години успешно избягваше окото на публичността и заради това се ползваше с имидж на интелигентен и по европейски възпитан богаташ, всъщност се оказва най-обикновен роден простак с кинти и маниери на мутра. Тази случка обаче всъщност е изключително показателна, защото от нея като гнойни пъпки на повърхността изникнаха други, много страшни проблеми.

Честито, имаме си още господари!

Господин Кирил Домусчиев си позволи да се държи непочтително и унизително – точно както един господар се държи с непохватния си слуга. Направи го с такова завидно самочувствие, че в един момент, докато го наблюдаваш, се чудиш дали нещо ти не объркваш нещата и дали това, наученото в първите седем години от живота ти, вече не е подсъдно. Арогантността му е така самодоволна, че даже не ти се вярва, когато ясно чуваш: „Или си олигофрен, или не знам“. На всичкото отгоре, докато този мъж с визия на европеец „храни“ клетото момче с микрофона и набира скорост в беса си, някакъв чичко в тълпата, който не ми стана ясно журналист ли го раздава или някой мазен местен васал, нарежда как „вместо да се радвате, вие задавате такива въпроси…“ Прави тези етични забележки на два пъти, да ги научи тия журналисти какво да питат най-накрая!

А журналистите…

Там за мен е основният проблем, не само в маниерите на Домусчиев. Защото той, така или иначе толкова силно ми заприлича на министър-председателя ни, когато нечие журналистическо мнение го подразни, че се зачудих дали тайно не посещават заедно някакво училище по лошо поведение, груби грешки и медийни издънки. Че то направо от един калъп – просташко фамилиарничене, биене в гърдите, само дето на Борисов малко заплахите му омекнаха, докато Домусчиев има още и някой друг урок да вземе по тоя въпрос. Та, знаем я ние тая политическа палитра на „батето, дето ей ся ше ги набие лошите“. И колкото и да ми е жалко да го кажа, отдавна надничаме, за да съзираме с полуотворени очи действителността иззад мутренските(извинете, сега е модерно да се казват олигархически) фигури на управляващите, като здраво се държим за панталонките им. Да, от време на време с плах гласец викнем „що праиш така, бе бате“, ама като ни шляпне един зад врата, примърцаме, па млъкнем. Кво да правим, няма да се борим за свобода я?! Пък и да не би да сме в диктатура? Я ква демокрация за чудо и приказ ни се е опънала на новите магистрали и трибуни – с мед да я мажеш!

Там, на тази срамна сцена обаче беше пълно с журналисти. Стояха с протегнати напред микрофони и записваха тихомълком случващото се. Хей, колегията?! Защо веднага не скочихте, там, на място, и не заляхте простака с кинти с въпроси как и защо си позволява да се държи така с колега? Защо нито един от вас не вдигна глас, за да защити момчето, което очевидно поради оскъдния си опит се скумроса като шамаросано хлапе и започна да се оправдава за въпроса си? Къде бяхте в този момент да разберете кое е чичето, раздаващо правосъдие как трябва да се пита и какво трябва да правят журналистите? Защо си замълчахте там, където бяхте повече и където винаги сте силни, защото ваше е пространството медийно?

Ето с това няма как да се примири проклетата ми журналистическа етика! Няма как и човешкото ми разбиране за толерантност и подкрепа да го преглътне, защото още си гриза ноктите от яд заради мижитурщината, на която станах свидетел. Толкова много и толкова силен личен и обществен срам не съм чувствала никога. Защото сега вече очевадно стана ясно кой е основният и най-голям проблем на нашето общество – СТРАХЪТ!

Той толкова естествено е полегнал в реалността ни, че дори тези, които го предизвикват, не се усещат колко им личи. Ако бях ПР на Домусчиев, сега да съм си закопала главата в някоя градина със зелки и да се моля поне там от нея да излезе нещо полезно. Защото няма как да си съветник на някого по връзки с общестеността и спокойно да го слушаш да благодари на премиера и финансовия министър, че вдигнали, милите, цял военен хеликоптер и преживели таз мъка да летят с него час и половина (цял риск за живота е това!), за да дойдат да уважат Домусчиевото събитие в Разград. При това, както изтъкна бизнесменът, не за Цеца (Величкович, която очевидно следва да е по-големият притегателен център за двамата държавни мъже, а и по принцип – б.а.), а за новата придобивка и годишнината на клуба.

Къде сте, корабът-майка, ми че тоя хеликоптер нали ние с данъците си го плащаме? Или и сега ще кажете: „Аз трибуна/магистрала/Лувър съм ви направил, вие сега некакъв хеликоптер и некакви данъци!“. Ами че и една стотна от стотинката лично аз да съм дала за вашето хеликоптерно пътешествие, това са си моите пари от моя си труд и тъй като в качеството си на гражданин съм ви наела да ми служите, редно е поне малко да ви е срам да си летите насам-натам за частни партита с армейски вертолети!

Ма не ви е. И Домусчиев не го беше срам да го изтъкне като ваша саможертва. Даже и на милиметър от мозъка му не премина тази идея, точно както и на никого от колегите журналисти не им мина и не си свърши адекватната работа там, на място.

Затова не само ще ни хокат и обиждат, ами и ще ни превъзпитават, мили мои колеги. После ще има и пляс през ръчичките, нали си знаете? Да няма някой неразбрал и учуден! Ама както пише на една бележка на бунтуващото се национално радио „По-добре с малко пари в ГОЛЯМО радио, вместо с никакви на борсата“, дайте да се погрижим за мизерните си заплатки, че току-виж останем без хлебец. Докато сред съсловието ни има хора, които мислят така, „олигофрен“ ще е най-малката обида, която ще могат да нанесат на нашего брата. Пък и най-вероятно ще сме си го заслужили – заради прегърбените гръбчета, наподобяващи все повече просто стойки за микрофони.

Щом ние сме така, дето уж бяхме съвест на обществото, бла-бла, какво остава за всички други хора? Те как да повярват, че от тях зависи нещо да се промени? И то как да се промени, когато един мъж, само поради факта, че е богат, може да унижи с удоволствие и публично друг човек, още повече представител на някакъв вид обществен коректив, каквато е журналистиката.

Затова честито, дами и господа, слуги! В алеята на най-новите ни господари току-що се появи още един, дето не ходи по земята. На рамо ще си ги носим, наши са си.

Автор: Мария Касимова, ploshtadslaveikov.com