Говорим си в гримьорната на "Господари на ефира". Оказва се, че единственото му свободно време е преди или след снимки, репетиции, представления и реклами. Докато пътувам натам, си мисля, че въпреки десетките образи, в които го виждам през последните години по телевизията, за мен актьорът Митко Рачков си остава онова симпатично момче от "Самолетът беглец", "Кралят елен", "Отело" и още много други представления, което те заразява с енергията си още щом се появи на сцената. Говорим си и виждам, че тази енергия още си е там, в него. И че има хора, които цял живот ще бъдат двигатели. И няма как да не се сетя за Васил Найденов и неговия клоун.

Димитър Рачков разговаря с Интервюто: от Диана Алексиева

Хората очакват ли от теб винаги да си смешен?

Очакват. Очакват да съм смешен, да съм забавен, да съм позитивен. И някак си в началото съм го правел това нещо, обаче в един момент се изморих. И си казах "Защо, като не ми е гот или не съм в настроение, защо трябва по някакъв начин пак да мисля за хората, защо не помисля за себе си?". То не е егоистично. Ама дори и егоистично да е. И вече не се съобразявам. В големи компании някой път си мълча и те започват да ме питат "Не ти ли е добре нещо? Не ти е гот с нас ли?". А пък то не е така. Аз предпочитам да си наблюдавам и така си почивам. Вече не се съобразявам толкова с хората.
С всяко едно нещо ли се съобразяваш по-малко?

Сигурно, преди много повече съм се съобразявал. Но в крайна сметка, и аз съм жив човек, със своите проблеми, със своето ежедневие, нищо човешко не ми е чуждо. Затова – за какво да играя някакви роли, достатъчно образи и роли играя в работата си. Стига вече.

Кога разбра, че го носиш това – смешното?

Аз продължавам да се съмнявам, може би ще кажеш, че скромнича, но продължавам да се съмнявам, че съм смешен и то – доста често.
Иначе, понеже се занимавам с театър отдавна, започнах от първи клас в театралната студия в Бургас, и там ми се смееха. И то, това е много приятно чувство, да почнат да ти се смеят.
И искаш и още, и още, и още. Тогава може би разбрах, че правя нещо смешно и хората се забавляват.
Знаеш ли как да направиш нещо смешно, къде и кога да натиснеш малко повече?
За щампи ли говориш? Сигурно имам някакви щампи, аз вече 15-20 години съм в професията. Понякога работи нещо, което е станало популярно по телевизията, и като го вкарваш в спектакъл, дори без реплика, работи. Когато правех Ники Пънчев във "Вражалец" без да казвам нищо, само реагирах като него и то безотказно действаше. А иначе, имал съм случаи – репетирам пиеса, комедия, конкретно за "Вражалец" ще ти кажа, и ми се струва, че нищо, което правим, ама нищо не ми е смешно. Режисьорът Жоро Стоилов, лека му пръст, ме караше някакъв етюд да правя, беше си измислил нещо с един червен пояс. И му казвам "Жоро, това никак не е смешно.". И когато направихме едно пробно представление в Монтана, хората изпопадаха от смях, особено на пояса. И си помислих, че аз съм се изкривил.
Ние сме много изкривени хора и изморени. Не че на публиката каквото и да покажеш, ѝ е смешно. Българската публика си е капризна и аз го казвам с добро.
Особено на пояса много се смяха.

А за драматични роли мислиш ли?

Опитвал съм. И много искам. Но нашите режисьори, като че ли, не искат да експериментират. Те, като ти сложат някакъв етикет, печат – комедиен или драматичен и това е. А и в театъра има два или три месеца за репетиция и не могат да вземат мен или някой друг и да чакат – ще излезе ли нещо от него или не… Лили Абаджиева едно време в „Отело“ ми даде Яго. И трябва да ти кажа, че Захари Бахаров дойде след премиерата, и това ми се е запечатало и ми стана много приятно, като комплимент, и ми каза "Ти излезе в началото и по лицата на хората се появиха усмивки, а в момента, в който заговори, видях как усмивките им спихнаха.". Това съм запомнил, не друго. Мисля, че го мога това с драматичните роли. Има режисьори, които са ми казвали, че го нося и това другото, драматично.

Какво му е специалното на театъра?

О, миризмата на театъра е… Още едно време, като бях при Димитър Еленов в студията, той каза "Театърът е храм!" и аз вярвам в това. Всички театри имат една такава специфична, еднаква миризма. Даже скоро минах през Сливенския театър, сцената беше празна, нищо не се играеше, и ме лъхна една позната миризма, и ме обзе едно такова много приятно чувство. Аз винаги спазвам нещата, които съм учил от старите актьори – че не се свири в театър, че като изтървеш пиеса, трябва да седнеш върху нея, върху листата с текста… Сядал съм на абсурдни места. Аз малко напуснах театъра напоследък…

Липсва ли ти?

Не съм го изоставил изцяло. Още играя в две представления.
Преди съм стигал до 22-23 представления месечно. Но това не е хигиенично, не е чистоплътно. И сега има актьори, които ме питат коя пиеса играем... Трябва да има някакъв баланс.
И когато се пренаситиш, пък и за мен тогава телевизията вече вървеше доста здраво, и се поизморих и реших, че е честно да избера това, с което в момента ми се занимава повече. А сега ми си иска да направя едно представление. От шест месеца се опитваме да репетираме, обаче май пак няма да стане. Телевизията е голяма машина. А на мен ми е много приятно в театъра. Оставил съм си "Вражалец" и "Благородният испанец". Наскоро замествах Захари Бахаров в "Спанак с картофи" и ми беше много притеснено и напрегнато, чувствах се като на прощъпалник в театъра. Обаче с Владо Карамазов и с Юли Вергов имаме обща биография и ми беше адски приятно. Знаеш ли каква приятна умора изпитах след това? И като видях пълната зала на „Сатирата“ първите 2-3 минути имах страх, а после ми стана много готино. Знаех, че не съм на 100 процента в час с пиесата, защото влязох да замествам с три репетиции, което си е шок за един актьор, обаче пак ми беше много хубаво.

Кога най-много те е било страх преди представление?

Винаги изпитвам страх преди представление. Опитът не помага. За Калоянчев, Бог да го прости, съм чувал, че винаги преди представление се притеснявал. Цял живот ще е така.

Коя е най-важната ти роля?

Не знам коя е била най-важната. Аз всяка си обичам, независимо дали е била сполучлива или не. Защото всяка една от тях е била в определен период от живота ми, който съм прекарал с определени хора, с които съм си общувал. Големите роли, са може би роли, към които съм изпитал повече симпатия – по-различната роля на Яго в "Отело", Хорацио в „Хамлет“, Вертер в "Страданията на младия Вертер" – там имаше и сериозни моменти, и много смешни. В нея много се борех с диалекта. Лили Абаджиева вика "Какъв е тоя Вертер, с тая редукция..". А аз "мье", "тье" и едни монолози с една пишеща машина… И си викам – много ще се излагам. Та си поставих за цел да се справя с диалекта.

Как се справи?

Имах един период, в който се самоконтролирах и наблюдавах, като говоря и то става дори някак подсъзнателно. Но трябва да ти кажа, че не съм се преборил изцяло. Някой път, като не мисля, се усещам леко с отворените гласни. Имаше един много готин преподавател във ВИТИЗ – Стойчо Попов, той ни учеше. За съжаление почина. Ако бяхме продължили при него, щях да съм много добре. Той ни учеше на дишане, а ние, младите актьори, не сме научени да дишаме, на техниката на говорене. А това е много важно. Иначе репетиционният период на "Благородният испанец" и на "Дядо Коледа е боклук", и на двете ми е много важен. Беше с Велко Кънев и с голяма носталгия се връщам към този момент. Много го обичах Велко. Не минава време и се сещам за него, и си говорим с колегите. И няма как лоша дума да чуеш за него. Страхотен човек. За актьор няма какво да говоря.

Защо толкова много актьори, и то млади, си отидоха в последните години?

Не знам дали има по-добро място. Аз не вярвам в тези неща, но единственото оправдание на Господ е, ако ги е пратил на по-добро място. Иначе не е прав.

Иска ли ти се да не се окажеш прав? Да има такова място?

На кой не му се иска… Ние минаваме една възраст.
Аз точно преди да направя 40 доста се замислих и си дадох реална представа, че половината от живота ми вече е минал. И то, ако имам късмет. По-добрата половина.
И вече се замислям за тези неща. Може би съм влязъл в кризата на 40-те. Зуека, понеже ме води със 7-8 години, постоянно ме предупреждава "Сега ще влезеш в кризата на Христовата възраст, сега ще влезеш в кризата на 40-те години….". Постоянно ми казва какви кризи ме чакат. Викам "Не е задължително, бе Зуек!", но има нещо. Даваш си сметка, и си мислиш дали това, което правиш, е стойностно. Аз съм зодия Дева и постоянно анализирам, което е голям проблем. Едно самоунищожение. Това така ли е, по-скоро не е така… Тази самокритичност ни убива нас, Девите. Едно съмнение постоянно. Не работи добре за нас.

Някога искал ли си да станеш нещо друго?

От първи клас искам да стана актьор, осъзнато или не, но това адски ме зареждаше и ме провокираше.
То по наше време не беше и много престижно. Другите деца искаха да станат космонавти, лекари и това винаги беше "Браво!", а аз като кажех, че искам да стана артист и малко беше "Нека, нека…".
Но е хубаво да имаш цел отрано. Дали ще се осъществи или не, не е важно. Преследваш нещо. Ето сега, гледам сина ми – на неговата възраст аз започнах да се занимавам с театър. И той играе с майка си в "Скакалци" в Сатиричния театър. Сам проявил желание. Ходих на премиерата, той имаше само три реплики и на поклона гледаше къде съм. Много ми стана хубаво. Но се притеснявах, все едно аз бях на сцената.

Имало ли е моменти, в които си мислел, че с тази професия няма да можеш да изхранваш семейството си?

Аз щях да приключвам по едно време с актьорството. 95-а година завърших и отидох в казарма, което беше много тъпо. И после останах в Сливенския театър. А тогава беше най-голямата инфлация и беднотия. Сменяха се цените през три минути буквално. А ние репетирахме "Женитба" на Гогол, готина пиеса, и в театъра нещо се забавлявахме. Но имахме почивка от два до пет и в момента, в който излизахме от театъра, аз адски се потисках. Там беше някакъв оазис, а навън – нещо страшно – хората без пари. И тогава си зададох въпрос "Ако работя тази професия, с какво ще се изхранвам?“. Тъкмо бяха тръгнали първите българи за Гърция. И щях да ходя в Гърция. Дали сезонно или завинаги, не се замислях, и си казвах "Ако не мога да се изхранвам тук с това, там поне ще оцелея". Имаше едни времена – ние петнайсет души на сцената, в публиката – десет...
Сега обаче положението с театрите е много по-добро.
От много време е по-добре. "Вражалец" още пълни залите. Два пъти пълнихме и НДК.

А ти търсиш ли оазис все още?

Да, на първо място това е домът ми. Там си почивам. И ходя в родното място на майка ми – Твърдица. Направил съм си една къщичка и там се чувствам изолиран. И си намерих хоби, отдушник – лова. И не заради убиването (аз ходя само за глигани), колкото заради природата, заради ходенето. И е друго зареждането. Общуваш си със съвсем различни хора, не от твоя кръг. Защото, ние актьорите, страшно се капсулираме помежду си. Виждаме се само с хора от нашите среди, или сега – от телевизията. А това не е хубаво, не е полезно. Ставаш с капаци. А ловците – хора с различни интереси и професии. На обяд всеки има истории, ловни… Много е разпускащо.

Уморителна ли е работата ти?

На мен са ми казвали "Ти си правиш кефа и ти плащат". А то е трудно да разсмееш хората. И уморително.

Кога разбираш, че трябва да слезеш от сцената? Казва ли ти някой?

Сам. Не може да не усетиш. От публиката. Много индикации можеш да получиш. Но не е лесно да ги приемеш.
Ние, актьорите сме суетни. Сцената е голяма краста.
Скоро гледах пак едно интервю на Калоянчев, голям актьор, който в последните му години със сълзи на очите говореше за сцената "Много ми се играе, но краката не ме държат". Това няма отказване, това е за цял живот.
Ама виж – Стоянка Мутафова още държи.
Да са живи и здрави! Аз и на Велко съм казвал "Крада от теб някакви неща, да знаеш". Гледал съм го и в театъра къде акцентира, какво прави. По-младите актьори малко ни удря адреналина, не правиш акценти, шляпаш. А старата генерация и тези, които са работили с Леон Даниел, знаеш ли как добре разчитат текста.

От кого си научил най-много?

Не мога един да посоча. Велко, например, не ми е преподавал. На Димитрина Гюрова, която ми беше преподавател във ВИТИЗ, не бях тип актьор, но накрая намерихме общ език, и се радвам, че съм минал през нейната школа, както и на Пламен Марков. Аз си обичам и уважавам учителите.

Какво е щастието за един актьор?

Първо да видиш салона пълен и после да видиш, че си ги заразил тия хора. Колкото и да съм изморен, това винаги ме вдига. На мен винаги са ми били трудни първите минути – някои хора в публиката започват да ти вярват по-рано, други по-късно, и докато мине това топене на ледовете е трудно. Като мине обаче, е много приятно.
Но може и да ги изтървеш. Да минеш границата. Минавал съм я. Някой път те ме приемат, радват се на нещата, които правя, и в стремежа си да ги направя още по-смешни, осирам всичко. И съм се хващал. И си казвам "Защо трябваше да го правя това нещо сега!?" и много се ядосвам.
Изобщо, като не мине добре представление, много се ядосвам. Мисля го. Поне един час го мисля след това. И се прибера вкъщи и пак въртя наум цялото представление отначало. Анализ. Пука ми. Не ми е все тая. И няма да се променя. За кога да се променям?! Нали половината живот мина вече.

Диана Алексиева за Интервюто