Иска ни се в Деня на Пловдив да застанем на Джумаята, пред книжарница „Отец Паисий” – онази, която знае всеки пловдивчанин, и която е с толкова дълга история, че вече няма жив филибелия, който да ни разкаже за най-първите й години. В своите 212 махленски истории във втората част на книгата „Запомнете Пловдив” обаче Евгений Тодоров е успял да се срещне със Симеон Василев – внук на собственика на книжарницата, също Симеон Василев. Предлагаме ви неговия разказ, заедно със спомените и размислите на писателя, за почти 100-годишната книжарница, намираща се на едно от 10-те кьошета на Джумаята.

В София имат едно кръстовище с пет кьошета и смятат, че това е нещо много забележително. А от Джумаята тръгват 10 улици.

И така – заставаме на северния ъгъл на Джумаята, началото на „Търговска” „Узун чаршия”, „Райко Даскалов” или „Малката Главна” – изберете си сами името, става дума за улицата, която води на север към Марица.

За малко даже името е било „Царица Йоанна” – пловдивските общинари решила да се натегнат на царицата, която дарила нацията с малкия Симеончо, но това име бързо е изчезнало от народната памет.

И така – стоим пред книжарница „Отец Паисий” – няма друга книжарница в Пловдив с толкова дълга история, почти 100-годишна.

Ето какво ми разказа за нейната история Симеон Василев – внук на собственика на книжарницата, също Симеон Василев:

„Книжарницата и книгоиздаването на дядо ми са в тази сграда от 1918 година. Преди това е имал по-малка книжарница – до църквата “Света Богородица”, а още по-преди е започнал търговската си дейност с една будка за вестници и тютюн срещу Пловдивския театър. По-късно основава книгоиздателство “Отец Паисий”. Издал е 145 книги и речници. Пазя много от тях.

Дядо ми е бил голям библиофил и от любов към книгите е започнал книгоиздаването. Имал първата голяма частна библиотека в Пловдив. Издавал е и речници: художествен речник на Николай Райнов, Речник на чуждите думи в българския език, Българо-френски речник и обратното – всичко в джобни формати. Около 200 каталози е издал, през 1918 година основава и печатницата. Там се печатат и периодични издания, като „Литературни вести”. Пазя поредиците от 1934–1935 година. Продавали са и прожекционни апарати, канцеларски материали, музикални инструменти. Дядо ми е бил много музикален човек – свирил е на тамбура, от рода на Недялка Симеонова е.   

Книжарницата е имала и филиал – около кино “Капитол”.

Дядо ми е разпространявал книги и книжарски материали в цяла Южна България. А рекламите му са правени от Николай Райнов. Баща ми е проф. Васко Василев – очен лекар. Пет години е бил асистент във Виена като хирург.”

В паметта ми са останали опашките за книги от 60-те и 70-те години. Любителите на дефицитната литература знаеха кога пристигат новите книги и се нареждаха още от тъмно.

Познавам няколко такива хора. Единият услужливо участваше в разтоварването и пренасянето на книгите и за награда книжарките го вкарваха първи. Имаше, разбира се, и по-първи, които щяха да минат тогава, когато вече нямаше да има хора в книжарницата и продавачките тайно щяха да им измъкнат запазените заглавия.

Един друг пловдивчанин пък – клиент на същата книжарница, беше събрал толкова книги, че в апартамента му нямаше място за живот. Пълна беше банята – включително ваната, в хола имаше само една пътечка за минаване, камари книги имаше в кухнята – даже на кухненската маса беше останало само малко местенце за ядене.

Беше го напуснала и жена му. Представям си как един ден той й е казал: ”Няма повече място за теб, освобождавай леглото”.

Или пък тя му е креснала: „Като обичаш повече книгите, живей си с тях!”.

Интересното беше, че този човек почти не четеше. Просто колекционираше страстно. От най-търсените книги, които нямаха кой знае каква литературна стойност, имаше даже по няколко. Да си разменял с други събирачи.

Та такива истории се събираха едно време на този ъгъл.

По-късно, когато изчезнаха опашките за книги, в книжарницата се настани Валери Начев. Журналист, литератор и най-вече „книжар”. Единственият, който гордо се наричаше така. Искаше да възроди старата слава на книжарницата, подреждаше грижливо книгите, организираше литературни утра, но времето на тази професия май беше минало.

Обезсърчен, Валери си отиде през 2010-а. Приживе имаше блог, който още може да бъде четен – нарича се Магелан. Ето няколко реда от последния му постинг:

„По образование съм филолог, по професия – книжар. В единния класификатор на професиите няма такава професия. Аз обаче не намирам по-точна дума за заниманията си. И по-кратка... Би трябвало да съм щастлив човек. Имам семейство: двама сина – красиви и умни деца. Жена – образована, често мила, когато се усмихва, дори e красива.”

Тези редове са от юни 2009-а – годината преди да си отиде. Изглежда, след това вече не му се е пишело. Беше човек с тънко чувство за хумор, за ирония. Но не е намерил сили да се пошегува със смъртта, която го чакаше. 

Още новини ТУК

TrafficNews.bg