София. Часът е около 18:40. Пред Народното Събрание, където до преди двадесет минути няма почти никой, освен редица полицаи и няколко представители на медии, вече има тълпа от хора. Държат се няколко големи транспаранта, на един от които се чете „Съдебна реформа сега“. Веят се и знамена, но не са само български - в небето летят и звездите на обединението. Някои дори са се обгърнали със европейското знаме.

В това има немалко смисъл, имайки предвид, че се намираме на „Марш за европейско правосъдие“ – протест за реформа на правосъдната система, който бе свикан от „Инициатива правосъдие за всеки“. В миналите дни представители на инициативата обиколиха университетите, включително Пловдивския университет, за да споделят вижданията си за проблемите и нужните реформи. „У нас над главния прокурор стои само Господ. Не му се търси никаква отговорност!“ – каза Велислав Величков пред студентите. Последва кратко размишление - дали в някой арабски халифат може би нещата стоят така както у нас, или дори те са по-добре от България в това отношение. „Когато съдебната система не работи, държавата става опасна за гражданите си!“.

На протеста повечето участници носят значки на инициативата. Някои държат и техни флайъри. Прочитаме какво пише на тях - „Достойни хора на България, държавата, в която живеем днес, не е държавата която искаме да оставим на децата си... Справедливостта е изчезнала от нашето ежедневие, заменена от цинизъм, конформизъм и политически сметки... Корупцията е пропила нашия бит и достига до най-високите етажи на властта“. Независимост в работата на всеки прокурор, намаляване мандата на главния прокурор на 5 години, нова длъжност на заместник главен прокурор за борба с корупцията, намаляване на парламентарната квота, това са само част от изброените ключови идеи за реформа.

Маршът тръгва към Президенството, воден от транспарант „Граждани срещу мафията“. Наоколо се виждат някои от „познатите“ протестиращи – например хора участвали в летните протести срещу правителството на Орешарски. Има обаче и нови лица. Скандиранията не закъсняват. „Мафията вън!“,  „Долу Цацаров!“. В началото обаче са по-тихи и накъсани. Повечето протестиращи са доволни да изразят позицията си с мълчаливо ходене. С наближаването на Президентството започват да се усилват. „Долу Цацаров!“. „Оставка!“. Пред Президенството се чуват и няколко самотни скандирания „Червени боклуци“. Тълпата обаче не подема виковете и те мигновенно затихват. „Не е уместно“.

„Няма да мълчим“ става друг любим вик на протестиращите. Протестът тръгва към Съдебната палата. Полицията е отцепила движението заради марша, който сварва няколко коли на абитуриенти. Някои от тях търпеливо изчакват хората да отминат, други бързат да обърнат. През цялото време има хора отстрани, които виждайки марша, изкарват телефона си за да снимат. Често са приканвани от хора да се включат, а да не гледат от страни. Някои го правят.

Протестът стига до Съдебна палата и почти веднага се чува мощно „Ууууу!“, заглушавайки всичко наоколо. Всеки, който е участвал преди в протест, знае мощта на тълпата. На този етап обаче изглежда, че дори и най-мълчаливият дотогава протестиращ показва недоволството си. Пред сградата стоят хора държащи букви, с които изписват „Аз съм Лозан Панов“. Говорителите първо призовават за минута мълчание в памет на загиналите миналата вечер хора в Манчестър. След това говорят някои от организаторите на протеста. „Ние сме за това да има върховенство на правото.

В момента, каквото и усещане да има, то не е усещане за справедливост“, „Отиваме в съда, искаме нещо, получаваме друго“. Отпред стои и човек едновременно увит в и развяващ второ европейско знаме, с шапка на Европа. Може би най-накрая и България може да се похвали със собствен „Капитан Европа“, каквито често се виждаха при събирания на „Pulse of Europe“ в други страни. Засяга се темата за съдебните системи в съседни страни, в които много политици влязоха в затвора за корупция. Говори се и за Джовани Фалконе и Паоло Борселино – двамата легендарни съдии, убити преди 25 години от италианската мафия. Ликът на Фалконе също се вижда през цялото време на протеста.

След като всичко вече е изговорено, хората започват да се разотиват. „До другия път“ – си казват довиждане някои. Но колко други пъти трябва да има за да се промени нещо?